Истината е философско понятие, което няма единствено определение - както повечето други абстрактни понятия е трудно да се даде точна дефиниция. Най-често истината се дефинира като твърдение, изказване, мнение, становище в съответствие с фактите или действителността. Специфични дефиниции на истината се използват в математиката, логиката, философията на науката, правото и религията. В разговорния език означава искреност в действията. Противоположното на истина е лъжа. Съответствие с действителността (семантична теория за истина) е, когато 'P' е вярно, ако и само ако P е вярно, или когато абстрактната идея съответства на нейния реален обект (кантианска епистемология), абсолютната истина (метафизика) е източникът на всичко, от което всичко произлиза, тя съдържа в себе си възприемаемите качества и характеристики, или когато едно заключение е направено вярно (логика).
Във философията няма общоприето определение на термина и съществуват множество различни понятия за истината, както и възгледи за това кои обекти/твърдения/изказвания/заключения могат да бъдат истинни или неистинни, за начините за определяне на истинността и за това дали истината е субективна, относителна, обективна или абсолютна. Абсолютната истина не се разглежда като процес, тя е статична, неизменна. Познанието на абсолютната истина е това, към което трябва да се стреми философията, въпреки че като цяло се наблюдава отдалечаване на съвременната философия от онтологическите въпроси. Човешкият разум винаги ще бъде ограничен в определени рамки, и няма да има възможност да разкрие напълно абсолютната истина. В някои религии, в частност християнската се твърди, че абсолютната истина се открива сама на човека, тъй като абсолютната истина това е самият Бог.
Философските системи са ограничени, защото са създадени от човешкия разум, който също е ограничен. Един пример за абсолютна истина може да бъде изказването на Декарт: „Мисля, значи съществувам“ (на латински: Cogito, ergo sum). Относителната истина е също философско понятие, което утвърждава, че абсолютната истина е труднодостижима, дори невъзможна. Съгласно тази теория е възможно само приближаване до абсолютната истина, като при това приближаване се създават нови представи, а старите отпадат. Създава се динамика, при която истината зависи от отделни обстоятелства и периоди. Теориите, утвърждаващи съществуването на абсолютната истина, често се наричат метафизика, а теориите за относителната истина – релативизъм.
Понятието относителна истина се използва в учението за диалектиката. Разновидност на относителната истина е справедливостта, правдата. Тя винаги отразява текущото ниво на нашето знание за природата на явленията.
За обективна истина обикновено се говори в правото. Това е такава истина, която по съдържание не зависи от субекта. Трябва да се отбележи, че по форма обаче винаги зависи. Хората могат да съществуват и да се развиват само благодарение на обективната истина за процесите, явленията, структурите и формите на материята. Без обективна истина не може да има субект, който да разсъждава, да я търси и доказва, не може изобщо да има познание. Мисловните процеси поради своя субективизъм са идеални процеси, родени от материалната реалност и подвластни на нея като нейно отражение. Обективните материални структури служат за изграждането на символи, термини, понятия и категории. Материалната обективна истина и реалност съществува извън и независимо от човека. Субективната истина е винаги пречупена през погледа на човек. В определени случаи субективната истина може да се доближава и дори да съвпада с обективната.
Логиката се занимава с моделите на разума, които могат да помогнат да разберем дали дадено предположение е истина или не. Въпреки това, логиката не се занимава с истината в абсолютния смисъл, както например метафизиката. Логиците използват формален език, за да изразят истини, от които те се интересуват, и в този смисъл може да се говори за истина само в определено тълкуване или истина в някоя логическа система. Логичната истина (наричана също аналитична истина или необходима истина) е положение, което е вярно във всички възможни светове или при всички възможни тълкувания, в контраст с факт (наричан също необходимо и достатъчно условие), който е верен само в този свят, тъй като се е разгърнал исторически.
Има два основни подхода към истината в математиката. Те са теория на моделите и теория на доказателствата. Исторически погледнато, с развитието през деветнадесети век на Булевата алгебра математическите модели на логиката започват да третират истината, представена като Т или 1, като произволна константа. Неистината е произволна константа, която може да бъде представена като F или 0. Тези символи могат да бъдат манипулирани в съответствие с набор от аксиоми и правила, често давани под формата на таблица с булеви изрази. В началото на ХХ век в математиката за истинни се приемат тези положения, които са доказуеми във формална аксиоматична система. Това разбиране отпада с развитието на положения и изявления, които са истинни, но не могат да бъдат доказани в рамките на системата. В края на ХХ век се достига до изграждане на специфични Диофантови уравнения, за които не се знае дали имат решение, или дори ако имат, не е ясно дали са краен или безкраен брой решения. По принцип, континуум хипотезата не може да бъде доказана или опровергана с използване на стандартните аксиоми на теорията на множествата. По мнението на някои, след това е също толкова разумно да се вземе континуум хипотезата или нейното отрицание като нова аксиома.
Религиите разглеждат надълго и нашироко въпроса за истината, което е логично и разбираемо - всяка религия има претенции да е открила абсолютната истина. В случай че това твърдение е достатъчно убедително, съответната религия печели последователи, което от своя страна води до натрупване на сериозен финансов ресурс и влияние в обществото. В хиндуизма, а също така и в будизма, а и изобщо в много източни учения, въпреки техните различия, по въпроса за истината тяхната позиция е практически една и съща. Истината − това е преди всичко думата, словото на Учителя, указваща правилния Път към спасението. Ако се признае концепцията за душата, то словото на Учителя води към спасение на човешката душа. Ако наличието на душа се отрича, отрича се или се поставя под въпрос древнокитайската традиция, истината е преодоляването на илюзията, в полза на образа на действителността, търси се Пътя за възстановяване на световната хармония. Като обобщение може да се каже, че в древноизточните учения истината, това е пътя към спасението, пътя към знанието. Към аналогична позиция се придържат и последователите на исляма, убедени в това, че думите на пророка Мохамед, изложени в Корана, са ключ към блаженото съществуване след смъртта. Отстъпление от тези думи неминуемо води към гибел. В юдаизма и исляма истината е спасителният Закон. Християнството разглежда като истина не абстрактната идея или някакво материално явление, а самата личност на Исус Христос и неговите думи:„Аз съм пътят, истината и животът.“ В този смисъл, за пример може да се даде поведението на Пилат, който пита Христос със скептицизъм: „Какво е истината?“. Посоката на волята на разумните същества е насочена или към истината и вечния живот, или към лъжата, смъртта и небитието. Възкресението Христово ражда надежда за изкупуване на човешките грешки и поправяне на човешката природа. По този начин и в Християнството истината е спасението, като то е в личността на Христос. Истината удовлетворява потребностите на човека, чрез неговите три най-важни съставки: дух, душа и разум. Духът живее в познанието и знанието е за него истина. Разумът систематизира знанието, затова истината става и закон. Душата, това е любовта, чувствата и техен обект е личността.
Един човек умрял, издигнал се на небето и попитал Бог: - Господи, кажи ми как създаде Вселената? - Сингулярност, после Големия взрив, експоненциално разширение... Вашите физици по принцип разбраха всичко правилно. - А как създаде всички живи същества? - Е, как... Първо, абиогенеза, после РНК-света, после еволюцията, клетките, след това многоклетъчните организми... - А как създаде човека, Господи? - Дарвин го е описал. Първо приматите, после използване на инструменти, реч, изправена стойка... Да не би да си бягал от училище? - Господи, но Библията казва за седемте дни, за създаването на човека от глина... - А ти самият, ако беше тогава на Синайската планина, как би обяснил всичко това на неграмотни овчари с бронзови мечове - за кварк-глуонна плазма, ДНК и естествен подбор? Онези, които все още учат на 25 години, е по-малко вероятно да бъдат финансово независими и затова все още нямат деца. Това не е детинско, а отговорно Може би има повече доказателства за възрастни, които се държат като деца напоследък, защото всеки има камера на телефона си и публикува забавни клипчета в социалните медии. Може би има повече доказателства за възрастни, които се държат като деца напоследък, защото всеки има камера на телефона си и публикува забавни клипчета в социалните медии.
Възрастен директор поправя по-млада служителка. "В думата "хамстер" няма "п", казва той. Двадесетгодишната служителка отговаря "аз така го пиша". Директорът предлага да погледнат в речника. Служителката се обажда на майка си, слага я на високоговорител и през сълзи настоява тя да каже на шефа й да не бъде толкова лош. Защо бейби бумърите са такива скъперници Как трябва да инвестират младите Младата жена следва схващането за "моята истина" - популярна фраза, имаща за цел да рационализира вярванията на даден човек и да го защити от критиката, основана на фактите. Може 1 + 1 = 2, но "моята истина" е, че е 3. Криминологът от университета в Копенхаген Кийт Хайуорд нарича това "детинско" и е прав. Но той отива и по-далеч. Хайуорд смята, че днешните младежи са по-малко зрели от предишните поколения и че за това е виновна западната култура. Експертът предлага примери за т.нар. деца възрастни (кidults). Някои хора обичат да връщат удоволствието от детството, като се обличат като "Малкото пони" и си купуват билети за места, където могат да се бият с възглавници. Хайуорд смята, че днешните младежи са по-малко зрели от предишните поколения и че за това е виновна западната култура.
През годините, в които преподава, Хайуорд започва все повече да се притеснява, че неговите 18-годишни студенти "приличат по-малко на зрели тийнейджъри на ръба да станат възрастни и повече на деца, изплашени от чуждия им свят на зряла автономия". Един студент дошъл в час, облечен в голям размер ританки, отбелязвайки, че иска да се чувства удобно. Той не се притеснявал от "вдетиняващия" ефект на подобна дреха и казал, че иска да бъде дете, защото "животът на възрастните е труден". Тук Хайуорд представя най-солидното си доказателство. В богатите страни се наблюдава драматичен спад в дела на хора, които до 30-годишна възраст са напуснали дома си, станали са финансово независими, намерили са партньор и имат дете. Във Великобритания средната възраст за първи хетеросексуален брак е 33 години за мъжете и 31 години за жените, което е с десетилетие нагоре спрямо 60-те години на миналия век. През 2016 г. изследване на института Pew показва, че за първи път от 130 години американците между 18 и 34 години е по-вероятно да живеят със своите родители вместо с партньор в отделно жилище. Хайуорд смята, че поп културата е инфантилизираща. Днешните филми популяризират хората, които не са зрели. От мъжете деца в School of Rock и Ted до безкрайния римейк на Batman и Spider-Man - според експерта "отиването на кино напоследък прилича на посещение в магазин за детски играчки". Телевизионните риалити формати "нормализират инфантилизма", като карат "40-годишни знаменитости да се обличат като колички, мечки и динозаври". Много реклами са "обида за порастването". В кампанията "бъди млад" на водата Evian мъже и жени носят тениски с детско тяло на фона на глава на възрастни. Образователната система също носи вина. Учениците са "защитавани" от потенциално разстройващи идеи - университет в Шотландия предупреждава, че за студентите "странните перспективи за пола" в книгата "Питър Пан" могат да бъдат "емоционално смущаващи". Уроците по история, социология и философия се свеждат до "детска приказка с поука" за привилегированите и потиснатите. Училищата и университетите преди учеха, че "учениците трябва да приспособят своето поведение и да се адаптират към света, ако искат да функционират ефективно в него", но вече не е така.
Накрая Хайуорд критикува и либералния ред. От една страна, той възхвалява "мъдростта" на екоактивистката Грета Тунберг, въпреки че тя няма научни знания и не казва "нищо оригинално относно климатичните въпроси". Това според експерта е доказателство за "обратната роля, при която на младежите се приписва интелектуалният капацитет да образоват възрастните". От друга, когато британската ученичка Шамима Бегъм (горе-долу на същата възраст като Тунберг) се присъедини към терористите от "Ислямска държава", либералите критикуваха решението на правителството в Лондон да не я пусне обратно в Обединеното кралство, представяйки я като "объркано дете, прекалено младо и наивно, на което не трябва да се търси отговорност за действията". Хайуорд казва, че "когато обществото действа по подобен лицемерен начин - да прави по-зряла едната и по-вдетинена другата, то играе опасна игра". Може и така да е. Но основният либерален аргумент за позволяването на Бегъм да се върне у дома бе, че е против международните закони да се остави някой без държава. В противен случай страните можеха да се отървават от своите престъпници в други държави и да отказват да ги приемат обратно. Хайуорд не споменава това. В тезата му има две пробойни. Първата е, че е прекалено мърмореща. Защо възрастните да не се обличат като комикс герои, ако това им харесва? Какво лошо има да харесваш анимации? Да бъдеш възрастен, означава да поемаш отговорност за действията си, а не означава да не се забавляваш. Второ, Хайуорд не споменава по-правдоподобното обяснение за "инфантилизма", който той критикува. Може би има повече доказателства за възрастни, които се държат като деца напоследък, защото всеки има камера на телефона си и публикува забавни клипчета в социалните медии. Идиотските неща, които миналите поколения са вършели в младостта си, са почти напълно забравени, докато глуповатите постъпки на сегашните млади стават достояние на всички. А може би причината днешните младежи да намират работа и да имат деца на по-късна възраст спрямо предишните поколения е, че учат по-дълго. Около 40% от американците на възраст 25 години и нагоре сега имат университетска диплома в сравнение с 8% през 1960 г. Това е огромна промяна и обикновено се смята за нещо добро, макар някои дипломи да са скъпи и безсмислени. Онези, които все още учат на 25 години, е по-малко вероятно да бъдат финансово независими и затова все още нямат деца. Това не е детинско, а отговорно. И да се определя цяло едно поколение като "бебета" изглежда като лепене на етикети.
Бъдещето ни се явява в два образа - утопия и антиутопия. Често съдържанието им е едно и също; от нас зависи дали ще го пожелаем страстно или ще се уплашим от него. Най-важният въпрос на бъдещето обаче е истината - поради което и тя ни се явява ту като страх, ту като надежда. През 1626 година от името на Френсис Бейкън посмъртно е публикувано съчинението "Новата Атлантида". В него, както и в романа на Томас Ман "Утопия", се говори за остров, на който хората са толкова разумни и добри, че живеят само с истината. За всичко се говори без лъжи и преувеличения, само с истината - под заплаха от наказателна отговорност. Това представлява един свят без лъжа; според авторите лъжата е като маларията - достатъчно е да се ваксинираме с дружба, разум и добродетел, да забраним лъжата и тя ще изчезне. Ще изградим дворци от стъкло и кристал с прозрачни стени, през които ще се вижда кой какво прави - нещо подобно е описано в романа на Чернишевски през 1863 година "Какво да се прави?". Авторът се възхищава на Crystal Palace в Лондон.
Дрвената мечта е за свят без лъжи и с абсолютна прозрачност. Утопичният комунистически идеал означава глобална, споделена телепатия - аз зная какво мислиш ти, ти знаеш какво мисля аз. Вратите няма да се заключват. Ще отворим прозорците. Истината ще ни направи свободни. Повече от 100 години след Октомврийската революция обаче сме наясно че комунизмът се провали тотално, във всяка една точка на света. Все още обаче не се е провалил Кристалният дворец - идеалът за всеобщата, взаимна прозрачност. Технологиите буквално инфилтрират човека и ни познават по-добре, отколкото ние познаваме самите себе си. Локационните настройки на нашите телефони знаят къде се намираме, какво правим, как спортуваме, колко спим и дали страдаме от хипертония. Социалните мрежи са ни подлъгали да кажем и какво харесваме и ни захранват с още от същото. Виртуалната ни биография в Интернет не подлежи на заличаване. Влачим шлейф от информация, който със сигурност ще ни надживее. Показваме се чисто голи пред всеки, който ни потърси в Гуугъл или реши да ни следва. А изкуственият интелект дори не се е развихрил.
Но можем и да не разбрем истината. Поискахме тотална прозрачност, но не получихме истината - даже напротив. През отворените врати и прозорци ни обливат лъжи - фалшиви новини, изкуствена реалност, фейсбуук ефект или глобална измама. Днес фактите потъват в дълбоката тиня на субективизъм, страсти и полуистина. За да ги изровиш, ти трябват специални умения, които 99 % от нас не притежават. Защо се получава така и защо хората са излъгани? В своето произведение "Записки от подземието" Достоевски критикува Кристалния дворец - с простата логика на Свободния Избор. Човек е свободен и да не избере идеала - да не пожелае истината. Според автора единствено Бог е способен да понесе истината - никой нормален човек не може да се справи с нейните мрачни дълбини и неочаквани саморазкрития. Изключително малко хора, които са осъзнати и духовно извисени, са в състояние да стигнат до дъното на мисълта и до сърцевината на постъпките си. Малко хора са способни да включат записващи камери в тоалетната, в брачното ложе, в далаверата и низостта си. И понеже абсолютната истина е непостижима, поради това започва да страда и обикновената. Със смъртта на хартиения вестник и възхода на социалните мрежи нейният бизнес модел се срути. Лъжата обаче има бизнес модел. Засега никой не посмя или не успя да я забрани.
"Засега" обаче не означава "завинаги". Много скоро ще се намери решение на въпроса с истината и лъжата. Днешният скандал с фалшивите новини ще породи мощна контрареакция утре. Все някога ще успеем да ги спрем. Нарочни филтри ще тестват безпогрешно и в реално време автентичността на звук и картина. Фалшивите профили и така наречените ботове ще бъдат изобличавани на мига. Всеки опит да се представиш с чужда самоличност ще пропада при сблъсъка със системите за сигурност. Големите корпорации като Гуугъл и Фейсбуук ще се обзаведат с противоотрова срещу лъжливата информация - понякога посредством така наречения публичен фийд, който ще проследява пътя на всяка новина, а понякога чрез осветяване на вътрешните си механизми. Всяко изопачаване на времето и пространството ще стане невъзможно. Смартфонът ще се превърне едновременно в паспорт, портфейл, контролна гривна и документ за алиби. Не си с него, следователно не съществуваш... но тогава ще те открием с помощта на смартфоните на хората около теб.
В своя роман "1984" писателят Джордж Оруел описва така наречените телекрани. Те едновременно приемат и предават информация. Приемат всеки звук от околната среда; не само слушат, но и виждат. Романът представлява може би на-известната антиутопия в света. Пропагандният орган на тоталитарната държава се нарича "Министерство на истината". Много съвременни социолози се притесняват че в днешно време ще изградим доброволно подобно министерство в стремежа си да ограничим повсеместния марш на лъжата. Книгата е писана през 1948 година и според автора в нея е описана Великобритания като тоталитарна държава, управлявана от съветския държавен глава Сталин.
Възможно е тоталната истина да се окаже дори по-опасна от лъжата. Тоталната прозрачност определено е репресивна прозрачност и отново ще изисква съответните мерки. Политиката ще се промени из основи. Основното разделение ще бъде спрямо отношението ни към информацията и технологиите, а от там и към истината и лъжата. Ще се появят две глобални партии - партия на голата истина (бивша десница) и партия на допустимата лъжа (бивша левица). Първата ще овласти технологичното всемогъщество на корпорациите - да контролират служителите, да разобличават кръшкачи и да награждават с джаджи и виртуални преживявания. Втората партия ще търси начини да се укрие. Политическият терен ще бъде наситен с ожесточени полемики за това какво можем да покажем и какво да скрием. Централният философски въпрос ще бъде виртуалната реалност - колко в нея е изкуственото и колко - действителното. Ще се появят и искания за собствена, редактирана от нас самите биография - поукрасена, подобрена и поизсмислена. Това ще пречи на шефа да вижда в личния ти профил какво си правил, когато си бил на 14 години - преди интервюто за работа, след него и дълго време след като си вече назначен. Ще има сурови закони за всички видове камери; наред с обедната почивка компаниите ще осигуряват време за задължително зяпане и мързел. Лъжата (а и животът без смартфон) ще стане основно човешко право. Някъде там, в дъното на душата си, човек ще запази основното си право - да не хареса това, което е добро и полезно за него самия.
В повечето области светът се движи по синусоида - баланс в търсене на реалността. Хората започват да се страхуват от нещо и вземат мерки; впоследствие се плашат и от мерките и преразглеждат и тях. Всяка нова медийна технология предизвиква едновременно надежди и страх, мечти и мрачни догадки, утопии и антиутопии. Хората се влюбват в азбуката, но Платон я заклеймява, защото води до атрофия на паметта. Ентусиазират се от телевизията, но Рей Бредбъри се плаши от нея в "451 градуса по Фаренхайт". Обожават радиото, но Бертолд Брехт не харесва неговата едностранчивост и препоръчва то да стане интерактивно. Дали писателят е поискал нещо, подобно на Интернет? Но и глобалната мрежа се превръща както в глобално спасение, така и в глобална заплаха. Тъкмо това ни спасява - страхът се сблъсква с надеждата и се установява баланс... до следващата технологична революция. На всеки идеалист като Бейкън се пада по един скептик като Оруел. На всеки щурм към абсолютната истина отговаря контраатаката на лъжата, и толкова по-добре! В утрешния свят - малък, мрежови, технологичен, прозрачен и крехък като дворец от кристал... ще имаме нужда и от двете. Защото утре ще се усъмним в самия свят, в реалността, която все повече наричаме виртуална или изкуствена. И само балансът ще ни спаси от това да не се усъмним в най-безспорното - в себе си.