Терминът опит има няколко значения в зависимост от контекста, в който се използва. Опит може да се използва в смисъл на познание - едно от понятията на теорията на познанието. Знанията, получени в живота, професията и други в българския език се наричат опит. Други основни значения са:
Практически опит - това се отнася до знанията и уменията, придобити чрез практика и реални действия. Например, професионалният опит, който човек натрупва, работейки в дадена област
Научен опит (експеримент) - това е метод на изследване, при който се провеждат контролирани експерименти за тестване на хипотези или наблюдения. В науката, опитът често се използва за събиране на данни и доказателства за проверка на теории
Житейски опит - това са всички събития, преживявания и уроци, които човек натрупва през живота си. Това включва както лични, така и професионални аспекти
Общ опит - понякога терминът се използва в по-широк смисъл, за да обозначи всяко преживяване или наблюдение, което допринася за знанието или разбирането на индивида.
Всичко, което знаем за заобикалящия ни свят, започва с опита и завършва с него. Чистото докосване открива пътя към информацията, нежен корелат на онова, което някога се наричаше интелект. Впрочем ние хората изживяваме света в много тесни бариери от време, в които не остава, не се отразява и не се възприема или по-точно не влиза кой знае колко много от случващото се в него. Ако не бяхме така ограничени в своите възприятия, би трябвало да реагираме на 100 дразнения в секунда, което не би било по силите ни. В действителност запаметяваме не повече от 30. Така обективният свят се побира в главите ни само при определени условия, напр. ако между две акустични дразнения са изминали по-малко от три милисекунди, звуците остават в един „прозорец на едновременността", или тази информация е безвъзвратно изгубена за нас хората. А този „прозорец" не е еднакво отворен за всички сетива. Между две кожни дразнения или за усещания за допир, трябва да изминат 10 милисекунди, за да ги разграничим като отделни. Оптичните дразнения изискват още повече. Видимият свят за да го възприемаме такъв какъвто сме приели, че визуално е, трябва да минат 30 - ет милисекунди, за да може човешкият ни мозък от всички събития, които се случват около него най-малко от два образа, да направи един, но човекът никога не може да каже, кой от двата е бил първият и кой втория. Несъвършена едновременност се нарича тази кратка фаза на мозъчна дезориентация - нуждаем се от нови 30/40 милисекунди преди да идентифицираме първия образ като такъв, а втория като следващ. Друго затруднение по повод на идентификацията на приетия образ за нещо в нас идва от факта, че в съзнанието ни ние не можем да имаме повече от едно образно съдържание, и то не по-дълго от приблизително 3 секунди - всъщност това е и нашият „прозорец в настоящето", в който мислим. Той е и основата на човешките взаимоотношения..., взаимоотношения в трисекунден такт. Поетите очевидно винаги са го знаели - проучвания на няколкостотин стихотворения по отношение на дължината на стиха показват, че поезията се твори средно в 3,1 секунден такт. Какво се случва с тази „несъвършената едновременност", когато нещо по отношение на „правилното" функциониране на нашите сетива е нарушено, и колко ще е голям този „прозорец в настоящето" през, и чрез който ще възприемаме света? Няма ли тогава така възприемания свят, да е по близо до фантазния свят или пък този по-различен образ за света, ще е по-близо до една своеобразна „съвършена едновременност", един по-реален свят от реалния нахлуващ през „прозореца на настоящето" в нас? Факт е, че чрез зрението ни, ние хората получаваме 80 % от информацията за заобикалящия ни свят и че човек може да използва само 10% от мозъка си - различни изследвания показват, че дори за изпълнението на една проста задача се активизират на практика всички сектори на главния ми мозък. Факт е и обаче, че когато функцията на едно от сетивата ни е нарушена, то останалите, във възможна степен поемат функциите по принос на информация и данни за емпиричния свят към мозъка ни. Но доколко в своята битийност човекът се е замислял, че ако се опита да работи върху своята сетивност, възприятията му за видимия - емпиричен свят, както и за душевния му - вътрешен свят, ще станат по-пълни, плътни и нюансни. Това ще бъде и пътят, за опит човекът да започне да използва по-голяма част от мозъка си. Казваме си, че като че ли нямаме достатъчно сетива, а всъщност ние хората целенасочено не използваме тези, които имаме пълноценно. Центърът, който ще обработи нашата сетивност е мозъкът ни и той ще направи това, което му предоставим като информация. Периферията през и чрез, която ще нахлуе цялата образност от и за света, ще се извърши чрез нашите сетива, с тяхната чувствителност и деликатност. Нашите сетива са нашата периферия.
През Средновековието схоластичната мисъл знае да разделя сензориума на вътрешен и външен. Слухът, зрението, докосването, обонянието и слухът се определят като външни. (...) Необходимо е едно шесто сетиво, посредством което субектът се обръща към самия себе си и тялото към тялото, общо сетиво или вътрешно сетиво, така че е нужен шести остров: дважди затворен във вътрешното тяло. Това общо нещо вътре в нас, не може да не е нашата душа. Нашето ефимерно, свъхсензитивно и чувствено тяло на нашето АЗ. Когато чуем следното описание: то е с жълт цвят, овална форма, леко грапава повърхност, с кисел привкус и виждаме обекта, е много лесно, при наличието на елементарен емпиричен опит да отговорим, че това е лимон. А и ако имаме опит да знаем тази информация, ние я имаме благодарение на нашите възприятия, които синтезират, и организират данните постъпващи от всички наши сетива. Цялата информация е запаметена в нашия мозък и ние само с поглед, и чуване на описанието, и вижданият от нас предмет, знаем за какво става въпрос. Отговорът на този въпрос е много лесен, когато имаме зрение и виждаме предмета, но ако нямаме такова или обектът, за който се говори не е пред нас, и трябва да го отгатнем, ситуацията се усложнява. Ако само чуваме горното описание, ние се насочваме по-скоро към информацията, която е дошла от другите сетива, която е запаметена в нас и която ние започваме да търсим, за да я синтезираме... Или, ако се казва, че предметът е: с жълт цвят, овална форма, леко грапава повърхност, с кисел вкус..., съзнанието ни автоматично ще се насочи към информацията, която би могла да влезе в нас, чрез останалите сетива: овална форма - чрез допир, леко грапава повърхност - докосване, с кисел привкус - с вкуса ни, и вече на последно място ще помислим за характеристиката „жълт цвят", и ще се опитаме да направим опит да отгатнем, за кой предмети е характерен жълтият цвят. Всъщност, в момента, в който човек започне да губи зрението си, започва да осъзнава, колко е важно, да работи и обогатява своята сетивност..., колко е важно чувството и способността на сетивото ни за допир, и изобщо нашето осезание. Сетивността ни в цялата й пъстрота и многоизмерност на информацията, която би могла да допусне вътре в нас, директно докосва нашата душа - настройва я положително или отрицателно, гали я или я наранява, дава й възможност да преценява, преди разумът да е казал своето „за" и / или „против"... Ето и колко е лесен отговорът на въпроса: „Защо харесваме нещо и защо не?"..., без да имаме разумно обяснение. Това, което нашето АЗ е приело чрез сетивата ни от „несъвършената едновременност", е пределно-пред-опитно съчетание, което разумът най-вероятно няма да разбере, ще обърка или ще обработи и осъзнае след известно време. Да след зрението, което ни води из света с учудваща прецизност, допирът е другото най-силно развито човешко сетиво. Впрочем ако човек разчита само на зрението си и на останалите сетива като вкус, слух, осезание, но без допир, то светът около него ще изглежда като една много красива картина с перспектива, но няма да има чувството за многоизмерност и плътност на битието си - светът ни би бил като една изкуствена панорама - „Допирът надделява. (...) вътрешно усещане или собствено тяло, загръща своите воали, както затвореното тяло на своята кожа. Воал или отворен плик с открехнати врати, органите на външните сетива. През тези двери ние виждаме, чуваме, пробваме вкусовете и лакомствата, през тези стени, дори когато са затворени, ние докосваме." (...) Докосването осигурява отварянето в затвореността.
3. ЗА ВИРТУАЛНОТО, ФАНТАЗНОТО И СЕТИВНОСТТА ПРЕЗ ДОПИРА ЗА ЖИВОСТ НА НЕЗРЯЩИЯ ЧОВЕК За съжаление човекът в своята битийност все по-често се опитва да „сковава себе си", да разчита на своите очи и уши, и да се дистанцира от своята не визуална сетивност. За загубата на тази способност или необходимост за чувство, напр. за допир за живост, спомага срастването на човека с пребиваването и общуването му във виртуалното пространство. Виртуалното създава фалшивата илюзия за един общодостъпен свят, който е пред и с нас. Този виртуален изкуствен свят е без каквито и да било граници и времеви ограничения, с достъпна и актуална информация, с възможност за комуникация на всякакво ниво, без необходимостта от много допълнително движение в реалното пространство. Виртуалната реалност днес е пренесена във всевъзможните средства за дигитална и визуална информация, които използваме - от телефоните ни, през телевизорите ни, та чак до джипиерес устройствата, които навигират автомобилите, които шофираме... Да виртуалното създава фалшивата илюзия, че не сме сами - все има някакво присъствие около нас, под формата на звуков или гласов сигнал, който ни говори нещо, информира ни. Но виртуалното създава и усилва чувството за самост, отчуждение и вялост, за една липса от живо присъствие, за липсата от свежест с дъх на реалност. Човекът все повече и повече ще живее чрез и във виртуалното. Все повече неговата мобилност в пространството, ще е опосредствана. Ще деформираме телата си, с не желанието ни за активно движение, или ако го правим, то най-често фитнес уредите ще ни помагат в тази ни дейност като ни информират, колко километра сме избягали и колко калории за този период от време сме изгорили - друг е въпросът, че никоя фитнес зала, дори с най-добрите визуални ефекти и мултимедийна среда, които се опитват да симулират естествената природа, не може да замени тренировката сред и в живата среда. Тоест колкото и да се опитваме да излъжем сетивността на тялото ни, че за него дигитално-виртуалната реалност е нещо нормално и че тя е по-полезна, то това наше живо тяло, живее най-вече чрез своята сетивност. А това, което може да предостави виртуалното е само имитация, холограмен образ, който не оживява същността ни. Това срастване с дигиталното в крайна сметка обаче, ще накара и ще доведе човекът до състоянието да не гледа и да не чува. Факт е, че така полезните нам технологии увреждат пагубно зрението и слухът ни. От друга страна, този така фалшив на допир за живот виртуален свят, усилва още повече вътрешната необходимост за физическа близост между хората. Да ние сме способни да разговаряме и да се виждаме с нашите близки, от която и да било точка от света, но не сме способни да ги докоснем или прегърнем. Контактът във виртуалното е кратък, хладен, и непълен. Контактът във виртуалното лишава АЗ- ът от преживяването на живото битие. Битието на нещото или някой чрез и във виртуалното, е битие без идентичност - това „нещо" „там" е просто сноп от цифрови електоимпулси. Това прави необходимостта и липсата за другия още по-голяма, защото в своята същност човек е сензитивен - той първо усеща света посредством допира на своето тяло с околната среда, а след това го чува със своите и го вижда чрез очите си. Затова е и толкова трудно човек се раздели с някого, било то заради смърт, отпътуване, раздяла, защото другият вече липсва като присъствие за жив допир, защото вече него го няма в „твоето си пространство", няма го битието, което е създадено чрез и в живия контакт с другия. Това битие с другия започва да транслира свое собствено живо пространство - него го има, когато АЗОВЕТЕ общуват в своята живост. Това битие създава своя собствена история и когато се наложи да приключи, поради невъзможността за живост, се преживява като смърт - някаква мета-реална крайност на нещо, но въпреки това смърт. Тогава всичко, до което другият се е допирал, започва да бъде важно и обратното, то да става маловажно, защото, там където е бил другият, вече не е. Защото вече него го няма - няма го допирът за живост, с който и другият си тръгва. Човек може да излъже умът си, да насили сърцето си, но не може да подмени усетът на сетивата си или на усещанията си за допир до нещо или някой. Допирът до човек е допир до неговото битие, този допир е неповторим, механично невъзпроизводим, защото когато ние докосваме другия посредством обвивката на нашето и неговото външно тяло - неговата кожа - докосваме душата му. В едно от есетата си испанският философ Хосе Ортега-и-Гасет описва как се преструктурира градската топография, ако на нея се гледа през оптиката на променящите се човешки взаимоотношения. Макар пространството на Мадрид да е останало все същото, то вече е с рязко променен облик, ако любимото същество, с което е обживян градът, вече го е напуснал, ако не присъства в него: „Сега забелязвам в каква степен любовта ми към Соледад е облъчила целия град и живота ми в него... Сега обърнах внимание, че дори най-далечни неща, които не ми е хрумвало, че могат да имат нещо общо със Соледад, са придобили допълнителна връзка с нея и тъкмо това им качество се оказва за мен определящото тяхно качество. Макар и едни и същи, геометричните, топографски атрибути на Мадрид са загубили своята валидност. Преди този град имаше за мен център и периферия. Център беше къщата на Соледад, периферия - всички онези места, в които Соледад никога не се е появявала... Някои неща бяха близо, а други далеч в зависимост от дистанцията им спрямо мястото, където очаквах да видя любимата.
Виртуалното само по себе си е своеобразен фантазен, въображаем свят. Тези толкова временни характеристики са неговите най-отличителни черти, затова и чувствата, усещанията или познанието, които биха могли да бъдат предизвикани чрез него са с характеристиката на нетрайност. От реалното пространство, каквото и да е то, човек не може да избяга, да изчезне, защото е в него чрез тялото си. От реалния свят човек може да си тръгне само чрез смъртта си. Във виртуалното, той може да влезе само, ако желае, да комуникира с другите във виртуалните социални мрежи. Вече често сме свидетели на смърт на личността в реалният живот и актуалност на акаунта й във виртуалното пространство. Тук „живостта на битието" на личността и познанството й от другите при наличието на виртуална живост и физическа смърт преминава в полето на фантазното... или наред към всички свои възможни крайности като край на своето битие, човекът добави и виртуалното раждане със създаването на акаунти, виртуална живост и виртуална смърт. Когато комуникираш с някого във виртуалното, той сам по себе си е жив, но и в същото време мъртъв, защото го няма живото му битие - „битие до теб", защото го няма онова усещане за „несъвършена едновременност", което сме способни да осъзнаваме, че преживяваме, в което се помества едно огромно битие за другия, недостъпно за нашите сетива, което се носи с неговата живот и неговото присъствие, и което изчезва с него, когато другият вече го няма. И след като светът е толкова по-богат на преживявания, които остават невъзприети от нашите сетива, не е ли като цяло нашият човешки възприемаем образ за света, прекалено фантазен, дори виртуално студен и зрително ограничен? Пътят към един по-богато образен свят минава през осъзнаването на възприятията на нашата сетивност и е в самите нас.
Като биологично-физични същества ние хората в света винаги и преди всичко се проявяваме чрез нашите тела. Това богато антропоцентрично битие, което бихме могли да имаме в настоящето си, е някак забравено, закърняло и захвърлено. Да светът на слепия човек не е толкова прецизно точен откъм „видимостта" на „нещата", но е по многоизмерен и плътен, откъм усещанията и образите, които те оставят в нас. Реалното пространство на незрящия човек е много по-изпълнено с информация за „нещата", отколкото би могло да се възприеме само с помощта на зрението като сетиво, като се потискат другите сетива. Когато слепите хора се запознават те опипват телата си. Този допир е много по-значим, отколкото беглия поглед, който бихме могли да хвърлим върху другия. Този допир един път завинаги оставя в теб чувството за живост и присъствие на срещу теб стоящото човешко битие - чувство за онтологично присъствие на тялото като витална същност и еманация на нетленно присъствие, въпреки своята тленност, преходност, изменчивост и смърт. Този допир е и докосване до възможността за „хващане" на тази близост и отбелязването й като неповторима. Когато се поздравяват, оценяват подаването и поемането на чуждата ръка, която казва много повече за нейния притежател. Докосвайки ръката на другия, тя ти казва, че той е топъл или студен, притеснен или щастлив, болен или спокоен и пр. Какво губим и какво остава в пространството на „несъвършена едновременност" като не използваме сетивото си за допир в света, от което слепият човек се ползва, и на което в огромна степен разчита? Малко известен факт е, че когато човек докосва друг човек, в тялото му се отделя ендорфин, който ни успокоява, затова и живото общуване за хората е важно. Когато разговаряме с някого, който не можем да докоснем тялото е подложено на стрес и не е сигурно в последващото действие - когато човекът е пред нас и ние разменим ръкостискане, под съзнателно сме спокойни за неговото биологично битие в последващия момент. Затова ние обичаме да се докосваме, допираме или да прегръщаме до скъпите ни нам хора, защото получаваме потвърждаващ знак, за тяхното „тук" и „сега" - за тяхното бъдене. По повърхността на кожата ни има милиони рецептори за допир. Те предават усещането директно на мозъка ни. Имаме специализирани усещания за сухо и за влажно, гладко или грубо. Съвсем не е трудно да разберем какво докосваме. Рецепторите за допир улавят неща като налягане, температура или вибрации. Те изпращат тази информация до мозъка ни под формата на сигнали, а комбинацията от сигнали ни позволява да знаем какво докосваме. Една от основните задачи на нашите рецептори е да ни предпазват от нараняване. Когато е възможно да си причиним болка от убождане, рецепторите за болка алармират и ние се отдръпваме. Рецепторите за допир са най-много на места, които най-активно си взаимодействат с околния свят. Когато порежем пръста си с трева, болката е много неприятна, но ако порежем стъпалото си, може и въобще да не усетим. Различните части на тялото чувстват нещата различно. Това обаче не се дължи на броя на рецепторите. Всеки участък от тялото изпраща информация до определен дял на мозъка. Напр, когато вървим в определена посока, рецепторите на стъпалото предават на мозъка ни информацията от къде минаваме, каква е повърхността под краката ни, затова и незрящите хора много бързо се ориентират в познати вече им пространства, без да се съобразяват с околната среда - „Стъпалото на крака се опитва да познае терена по-добре, раменете докосват клоните, камъкът обозначаващ канавката блести меко. Човек може да прави почти всичко без светлина.
Или пък, като се къпем - когато сме застанали под душа, сме съвсем наясно, че зрението ни, не ни е необходимо. Къпем се със затворени очи, много добре знаем, кое къде ни е по тялото ни и кога една част от него е вече чиста, и кога не. Кожата ни съобщава от къде е минала водата, която ни докосва и кой участък от нея вече е прилежно почистен, а съзнанието ни приема тази информация с пълно доверие. Тоест ако оглеждаме всяка подробност около, която минаваме ще загубим много излишно време, както и ако оглеждаме всеки сантиметър от тялото ни, докато се къпем. М. Сер най-вероятно би изразил сетивност на кожа ни с думите си: „Нашата кожа прилича на тази на ягуарите и на пантерите, на зебрите, независимо, че ние нямаме козина. Картината на сетивата се разгръща, осеяна от глухи центрове, напръскана със знаци: кожата оформя разнообразие от нашите смесени сетива. Кожата, обща повърхност за тези повторими концентрации, разгръща сетивността. Тя потреперва, изразява, диша, вижда, обича и се оставя да бъде обичана, получава, отказва, отстъпва, настръхва от ужас, покрива се с пукнатинки, с червени петна, с душевни рани. Най-поучителните болести, неразположенията на идентичността засягат кожата..." (Сер 2005: 60-61) Ако ползваме в подобни моменти очите си, те доставят на мозъка ни огромен обем от информация, която той вече ще е получил от другите ни сетива - за съжаление така сме устроени, че почти 1/3 от мозъка ни е ангажиран да обработва информацията идваща, всъщност най-бавно чрез зрението ни. Слепите хора имат невероятната способност да компресират времето, благодарение на факта, че разчитат на информацията, която получават за околния свят чрез своите сетива, които я предават на мозъка по-бързо от зрителния орган като могат да използват останалото време, за друга дейност необходима на организма. Оказва се, че за слепия човек не е голямо затруднение, нито да шие или пък да рисува - все дейности, за които уж е необходима зрителна прецизност, или пък да строи и конструира сгради, да поставя спортни рекорди, да пише поезия, или да композира музика - явно всичко е въпрос на настройка на ума - доколко си способен да се обърнеш навътре към това, което априорно е заложено в разума като познание и пред-опит, и на базата на широтата на духовния хоризонт да бъде реализирано, а не само да се разчита на визуалното възприятие. Имануел Кант в своите „Пролегомени" към „Критика на чистия разум", разсъждавайки за това, кое познание за „нещото" и „нещата" в света е априорно, кои съждения са аналитични и кои синтетични по природа, за да може да бъде определен нашият опит за „нещата" в света и към нашите опитни понятия, които конструираме, предсъзнателно, върху една вече носена база от априорни знания в умовете ни, да ги поставяме, конструираме и проецираме в света, а после чрез сетивата си да ги възприемаме в нас - за тази възможност на ума Им. Кант пише: „(„напр." бел. на авт.) Чистата математика и особено чистата геометрия, може да има обективна реалност, единствено при условието, че се отнася само до предмети на сетивата, с оглед на които обаче е установено основното положение, че сетивната ни представа в никакъв случай, не е представа за нещата сами по себе си, а само за начина, по който те ни се явяват" (цит. по Панова, Дончев, Стефанов 1996 : 34). Или както М. Мерло-Понти дава друг момент за пример при Им. Кант „Когато Кант определя всяка стъпка на своята Аналитика с прочутото: „ако един свят трябва да бъде възможен", той подчертава, че водещата му нишка е дадена от нерефлексивния образ за света, че необходимостта от рефлексивни стъпки е висяща на хипотезата „свят" и че мисълта за света, която Аналитиката е натоварена да разбули, е не толкова основата, колкото повторното изразяване на факта, че за мен е имало опит за един свят; или с други думи - вътрешноприсъщата възможност на света като мисъл почива върху факта, че мога да виждам света, т. е. върху една възможност от съвсем друг тип, за която видяхме, че граничи с невъзможното. Именно чрез такъв таен и постоянен повик към онова възможно-невъзможно, рефлексията може да има илюзията, че се връща към себе си.
ЗАЩО ПОНЯКОГА МОЗЪКЪТ НИ ОТКАЗВА ДА РЕГИСТРИРА ОЧЕВИДНОТО? Отговорът на този въпрос е съвсем лесен. Първо, защото както вече стана ясно човекът има своя „прозорец в настоящето" или хоризонт на възприятие, в който може да приема различните факти, които се случват около него е с определен диапазон. Второ, защото човек разчитащ на своето зрение е свикнал да възприема неща, които по някакъв начин са му познати или представляват съвкупност от образи (аглутинации). И трето, защото, зрителната ни система е така устроена, че да възприема и да задържи вниманието върху нещо, което ще ни бъде полезно в нашето битие или за оцеляването ни, а другото да го игнорира - с очите ни можем да възприемем много неща и да пропуснем също толкова, колкото се случват пред тях. Напр. в небето над Лос Анжелис е едно от местата, където можем да играем на гоненица с истински самолети. Наблюдавайки подобна гоненица, можем да разберем как работят нашите очи при много висока скорост. Пилотът трябва да забележи самолет, който се движи със скорост над 400 км., след което да не го изпуска от очи, докато той кръжи из въздуха. Това изисква огромна концентрация. Обектът се движи и това е, което привлича човешкия поглед. Сега другият знае, че е бил забелязан и се опитва да се измъкне. Докато преследваният самолет се движи, правейки виражи, пилотът не може да го проследи. Това високоскоростно изследване се извършва на границите на нашето зрение за възприемането на движещ се обект пред нас. А представете си, ако пред нас се движат обекти с много по-висока скорост от тази, която нашето око е настроено да възприема - те никога не биха били регистрирани от нашата сетивност. Човекът като част от животинския свят е въоръжен със средно развити по възможности очи, но затова път е надарен с много чувствителни усещания за допир и много добре развито осезание, които не би трябвало да игнорира и да подценява. Ако един слон може да фиксира плячката си на повече от километър, или един гепард да тича със скорост 100 км в минута, или пък очите на хамелеона да се движат в различни посоки, с което той да може да контролира пространството около себе си. За живот в настоящето на човека тепърва ще му се налага, да се научи да разчита на останалите си от очната си сетивност сетива. Оказва се, че човешкото око не е било в толкова висока степен, готово да бъде облъчвано от дигиталните технологии. Виртуалността улеснява ежедневието на глобализирания, мобилен човек, но го и ослепява и обездвижва - уврежда очите, ръцете и гръбначният стълб. Вече всеки 20 - ти жител на земята работещ с компютър се сблъсква със синдрома наречен „сухо око", глаукома, прогресивно късогледство и „тунелен синдром'' - характеризиращ се с изтръпване, боцкане и треперене на пръстите, както и болка в китката. Или промишлеността ни, както пише Жак Атали, ще произвежда „изкуствени стави, пръсти, лещи, кости, сърдечни клапи, говорни и двигателни апарати.
Всъщност доколко образът за света на незрящия човек е реален образ за света, след като в него могат да бъдат допуснати за възприемане усещания, чувствителност и чувства непознати за зрящите хора? Въображаем ли е този свят, в който чуването на думата „жълт цвят" се свързва с топлината на слънцето, светлината (за тези слепи хора, които улавят светлината) или с вкуса на зрялата круша и киселият лимон? Как би могло това познание на слепеца за „нещата" в света да се предаде на зрящите хора, за да могат и те някак по-често да се насочват към „несъвършена едновременност", за да могат там да съзерцават ставащите в света феномени? Как би могъл незрящият да научи зрящия, че би могъл да съкращава времето около него за различни дейности като използва по пълноценно своята сетивност, за да употреби остатъка от време, напр. за да порефлексира върху света? Тук в така формулираният реторичен въпрос, се прокрадва и една друга много важна особеност на понятието за време. Слепият човек компресира времето с възможността да използва сетивността си по пълноценно. Така останалото време изглежда някак материално, нужно или ненужно като нещо, което трябва да бъде използвано или захвърлено. По пълноценното използване на сетивата ни компресира времето, променя негодите параметри. Самото време би могло да бъде относително, ловко, гъвкаво в своята природа, функция и структура, но изглежда, че е и доста гъсто и тромаво. Трудно е към него да бъдат приложени параметрите да бъде „изрязано", „изтрито" или „изядено", защото е излишно. Ясно е, че начина, чрез който изживяваме времето е специфичен, но и става ясно, че когато сетивата ни, свръх своите възможности, се опитат да черпят и да рефлексират от „невъзможната едновременност", времето като фактор губи своята същност и умира. Как наистина незрящия, да убеди зрящия, че светът на слепия човек е много по-богат откъм чувство, душевност, обемна образност и най-вече с човечност..? Как незрящия да обясни на зрящия, който е вманиачен във виртуалното, че чувството за допир с живостта на другия човек е незаменимо и за съжаление - неповторимо понякога във времето...? Ако се допитаме до анализите на гещалтпсихолозите върху възприятията на човека, ще се натъкнем на следното. За съжаление, както всеки допир до нещо сакрално и тайнствено е наказуем, така и върналият се към видимия свят слепец, трудно успява да намери - да проумее в себе си, да свикне с видимостта на света. Зримият свят преобръща цялата настройка на разума за същността на реалността на доскоро незрящия човек. Това връщане или ново влизане в един чужд за незрящия или невиждащият добре човек свят, в повечето случаи се възприема от съзнанието като екзистенциално убийство - трябва да бъде заличен един свят, за сметка на друг, който завинаги остава чужд. Или наличието на „вече на зрение", пренася личността от: една реалност в друга; от едно измерение в друго..., с което трудно се свиква, защото за слепия човек, реалният свят е този, който той преживява чрез сетивността на сетивата си, а фантазния този на зрящите хора, които използват очите си за да гледат в света. Британският философ Джон Лок в своите мемоари отбелязва получено писмо от колегата си Уилям Молино, В писмото си Уилям Молино поставя следния въпрос до Джон Лок като накрая сам си дава и отговор: „Да предположим, че човек е роден сляп. Сега е възрастен и чрез осезанието си се е научил да разграничава куб от сфера, направени от един и същи метал и приблизително с една и съща големина така, че когато пипне едното, а после другото, може да каже кое какво е. Да предположим след това, че кубът и сферата са поставени на маса, а слепецът е прогледнал. Може ли той, преди да ги докосне чрез зрението, да ги разграничи и да каже кое е глобусът, кое - кубът? У. Молино отговаря сам и казва „не". Добрият емпирик Дж. Лок е съгласен. Без познанието, получено чрез зрителния опит, хипотетичният човек на Молино би бил затруднен. Експериментът, който У. Молино и Дж. Лок си представят, в действителност е бил многократно провеждан. Хора, които са родени слепи, но са възстановили зрението си по хирургичен път, са били изследвани от психолозите. Много от тях първоначално виждат много малко и не успяват да разграничат дори прости форми. Способни са да различават предметите, да фиксират погледа си върху тях и да ги следват, ако се движат, така че тези способности вероятно са вродени. Обикновено не могат да разпознаят зрително дори тези обекти, които са способни да идентифицират осезателно, например ключове, плодове и лица на любимите им хора. Могат да идентифицират триъгълници, но само като броят ъглите. Понякога - след дълго обучение - развиват зрение, което им върши работа, и успяват зрително да разпознават обектите. Тъжното е, че някои от тях силно се разстройват емоционално, отказват се и фактически се връщат към по-ранните си незрящи начини на живот.