Знанието (или познание) е осъзнаването на фактите. То включва практическите умения в дадена област, както и запознатостта с предмети или ситуации. В много голяма степен понятието знание се припокрива с понятието информация, но все пак се смята че информацията е нещо по-обективно, докато в знанието има донякъде и субективен елемент. В по-общ смисъл знанието включва науката като цяло. Знанието за факти, наричано също съждително знание, често се определя като истинно вярване, отличаващо се от мнението или предположението по своята обоснованост. Макар сред философите да има широко съгласие, че съждителното знание е форма на истинно вярване, обосноваността е в центъра на много противоречия – дали изобщо е необходима, как да бъде разбирана и дали е необходимо нещо друго освен нея. Тези противоречия се усилват в резултат на поредица мисловни експерименти, развити от Едмънд Гетиър, довеждайки до различни алтернативни дефиниции. Някои от тях отхвърлят необходимостта от обоснованост и я заместват с други условия, като надеждност или епистемични добродетели. Други приемат, че обосноваността е необходима, но формулират допълнителни условия, например отсъствието на опровержения.
Знанието може да се създава по различни начини. Най-важният източник на емпирично познание са възприятията, обхващащи използването на сетивата. Много теоретици смятат и интроспекцията за източник на познание – не за външните физични обекти, а за собственото умствено състояние. Други източници включват също паметта, рационалната интуиция, разсъждението и свидетелстването. Според фундаментализма някои от тези източници са базови и могат да обосновават вярвания без да зависят от други умствени състояния. Този възглед се отхвърля от кохерентизма, според когото необходимо условие на познанието е достатъчна степен на съгласуваност между всички умствени състояния на субекта.
В историята на философията са предлагани множество различни определения на познанието. Повечето определения за познание в аналитичната философия разглеждат три основни типа, които са:
„Знанието, че“, наричано също пропозиционно познание. То може да се изрази чрез „че“-твърдения, като „Аз знам, че Иван си е вкъщи“
„Знанието как“ (ноу-хау) - то изразява практическа компетентност, като в твърдението „Тя знае как да плува“
„Знанието чрез запознатост“ - то се отнася за привичността на определен обект въз основа на предходен пряк опит.
В своите определения аналитичните философи обикновено се стремят да установят съществените характеристики на пропозиционното познание. Съществува широко, макар и не пълно, съгласие между философите, че познанието включва когнитивен успех или епистемичен контакт с реалността, както и че пропозиционното познание е форма на истинно вярване. Без контакт с реалността няма как да има познание - хората бързо биха изпаднали в схоластични разсъждения и в спор заради самия спор. Въпреки съгласието за изброените общи характеристики на познанието, остават и множество дълбоки различия за точното определение за него - което е разбираемо, тъй като знанието и информацията представляват изключително абстрактни понятия. Тези различия са свързани с целите и методите в епистемологията и други области или с разминавания в стандартите за познание, които трябва да бъдат спазени. Някои автори се фокусират върху най-очевидните характеристики в опит да дадат практически използваемо определение. Други се опитват да изведат теоретично прецизно определение чрез изброяване на условия, които да са необходими поотделно и достатъчни като цяло. Този подход често е наричан „анализ на познанието“, „понятие за познанието“ или „теория на познанието“. Той може да се представи с аналогията за това, как химиците анализират дадено вещество, търсейки всички химични елементи, които го съставят. Пример за този подход е характеризирането на познанието като обосновано истинно вярване, което е разглеждано от много философи като стандартното определение. Други автори търсят общото ядро на различни примери за знание, например епистемологията на „осъзнаването преди всичко“ на Пол Силва или дефиницията на Бари Алън на познанието като „превъзхождащо артифактно представяне“. Методологичните различия се отнасят до това дали изследването се основава на абстрактни и общи интуиции, или на конкретни и специфични случаи, като двата подхода се наричат съответно методизъм и партикуларизъм. Друг източник на несъгласия е ролята на обикновения език в изследването – каква тежест се придава на начина на използване на понятието „познание“ в ежедневната реч. Така според Лудвиг Витгенщайн не съществува отчетливо определение на познанието, тъй като то е само струпване на концепции, свързани чрез семейна прилика.
Различните разбирания за стандартите на познание също водят до различни несъгласия. Някои епистемиолози смятат че към познанието има много високи изисквания, като непогрешимост, и по тази причина то е много рядко. Други го разглеждат като обичайно явление, често срещано в много ежедневни ситуации без прекалено високи стандарти. В аналитичната философия познанието обикновено се разглежда като умствено състояние на отделната личност, но понятието понякога се използва и в значението на характеристика на група от хора като групово познание, социално познание или колективно познание. В малко по-различен смисъл то може да обозначава и знанието, съхранявано в документи, като при „знанието в библиотеката“ или „база знания“ на експертна система.
Придобиването на знание включва комплекс от когнитивни процеси: възприятие, учене, комуникация, асоциация и разсъждение. В логиката се говори за понятие - съждение - умозаключение, което именно е последователността на когнитивните процеси. Терминът знание също се използва за да обозначи сигурното разбиране на субекта със способността да го използва за специфични цели, ако е подходящо. Човек придобива по-голямата част от знанията като усвоява повече или по-малко системно натрупания от обществото опит с обективната действителност. Разглежда се както опитът от ежедневието, така и резултатите от научни изследвания и наблюдения. Тези принципи са валидни във всяка една област на човешката дейност и именно те са причина за напредъка на обществото - защото ако един човек не се възползва от опита на другите, а трябва да придобива цялото познание от нула, то един живот би бил крайно недостатъчен. Неръководеното, спонтанно добиване на опит, каквото първоначално получават децата, не може да бъде противопоставено на усвояването на общественото знание; то се вмества в многообразните обществени отношения. В съвременната педагогика има описани три метода за придобиване на познание - следване на примери (идоли и кумири), изслушване на различни поучения и проба - грешка. Докато първият метод има доста негативни ефекти (световната история е пълна с примери за вредата от създаването на идоли), то чрез метода проба - грешка се придобива изключително ценен опит и познание. За съжаление това изисква много време и усилия и много често от този метод боли глава.
Качеството на знания за конкретен индивид се определя само в процеса на умствена дейност при дадени вътрешни и външни условия - например при възпроизвеждането като отговор на различни изисквания и въздействия, при решаване на даден проблем и др. Качеството на знание е в неделима връзка и взаимодействие със способностите, нагласите, мотивацията и други свойства на личността, които въздействат върху протичането на определена умствена дейност. Йоахим Ломпшер (германски психолог) определя следните критерии за оценяване на качествата на знанията:
Правилност – степента на покритие между твърденията и съответните действия, от една страна, и обществените знания, от друга. При учениците се съпоставя учебното съдържание в дадена област с обективната действителност
Обобщеност – установява се от степента на покритие между общото, особеното и единичното в твърденията (теориите, законите, правилата, фактите) и съответните действия по отношение на определена система от знания или нейна част
Конкретност и нагледност – степента на покритие между конкретното и абстрактното. Зависи от наличието и относителната действеност на сетивно-конкретните и абстрактно - вербалните елементи в системата от знания и чрез наличието на взаимовръзки между тях
Системност – проявява се в изграждането на единна повече или по-малко структурирана и обширна система от знания. Проявява се в степента на подреденост и обвързаност на знанията за дадена област и във връзките между знанията за различни области
Трайност – степента на затвърденост на съдържанието на умствената дейност. Основава се на обема от възпроизведеното; вида и съставните части на възпроизведената област от знания; качествените изменения в знанията в сравнение с възпроизвеждането непосредствено след първото усвояване; времето, изминало от първото усвояване до възпроизвеждането
Разполагаемост – степента на приложимост и преносимост на знанията
Смисленост – степента на субективната значимост на знанията.
Във всички учебни заведения по света се прилагат тестове за проверка на знанията. Това са тестове в по-широкия смисъл на думата – методи, които установяват обема, системността, трайността и приложимостта на знанията. Пример за организирана национална проверка на знанията на учениците, завършващи средно образование, са зрелостните изпити. По време на обучението си от втори до дванадесети клас в българското училище се извършва текущо оценяване на знанията и уменията им по различните учебни предмети. По същия начин при следването във висши учебни заведения се проверяват знанията на обучаваните - чрез колоквиуми и изпити. По този начин издаването на диплома до известна степен гарантира че завършилият висше образование има поне базови познания по специалността си. В много области на човешката дейност за практикуване се изисква завършен съответният образователен курс - така нареченият клас регулирани професии. За упражняването на други професии не се изисква подобен курс, те могат да се практикуват от всеки ентусиаст.
Определението за знание е въпрос на растящи дебати сред философите в полето на епистемологията. Класическата дефиниция е описана, но в крайна сметка не е подкрепена от Платон. Според него, за да има знание трябва да са изпълнени поне три критерия - изказването трябва да бъде оправдано, истинно и според убеждението на този, който се изказва. Някои претендират, че тези условия не са достатъчни като с демонстрираните примери със случая на Гетиер. Има редица предложени алтернативи, включително аргументите на Робърт Нозик за изискването, че знанието проследява истината. Симон Блекбърн въвежда допълнително изискване - няма как да се твърди, че този, който среща някое от тези условия „чрез дефект, пропуск или провал“ има знание. Според Ломпшер (1975) се разграничават се четири вида знания, които взаимно се обуславят и проникват. До голяма степен те се припокриват с трите типа знание, описани по-горе, но има и някои различия:
Знание за факти – съдържа знания за обектите в заобикалящия свят, техните свойства и отношения. Биват както образно-предметни, например представи, така и абстрактно-словесни, например понятия от най-различна степен на обобщеност. Те са основата на другите видове знания
Знание за методи – отнася се до начина на извършване на определено действие. Тук спадат обикновените външни действия, като миене на зъби или писане, но и умствени действия, напр. граматически разбор на изречение, решаване на задача по математика, както и техники на умствената дейност, правила за по-ефективно учене и др. Преподаването на знания на ученици налага точни инструкции за извършването на едно действие и за това, на което трябва да се обърне специално внимание. На основа знанията за методи се развиват уменията и способностите
Знание за норми – насочени предимно към човешките взаимоотношения и поведението спрямо другите. Те са резултат от обществените норми на поведение, като идеология, морал и нрави. Необходимо е да се осъзнаят от учащия се, за да могат да бъдат приложени в регулацията на собственото поведение. Но предаването на знания за норми не е достатъчно за изграждане на поведение, съобразено с нормите. Тези знания са необходимо, но не е достатъчно условие за такова поведение
Знание за ценности – съдържа знания за политическите, мирогледните, моралните и естетическите стойности. Изграждането на способности за критично отношение към явленията и събитията от околния свят, т.е. способност за оценяване се разглежда като определено от обективните интереси и позиции на дадената група, класа, общество, чийто член е отделната личност. Това знание е необходимо за вземането на правилно становище от субекта.
Управлението на знанието е административен подход за боравене с практическата информация на дадена организация. Този подход се занимава със съществуващите знания, изграждането на нови знания, а също и с начините за съхранение на данни. Съществуващите знания както и новите знания допринесат за засилване на ефективното използване на фирмените ресурси и следователно за по-доброто функциониране на бизнес организацията. Ето защо непрекъснато се търсят начини за управление на знанията. Епистемологията (на старогръцки: ἐπιστήμη, „знание“ и λόγος – „слово, учение“) е разклонение на философията, занимаващо се с произхода, обхвата и особеностите на познанието. Терминът „епистемология“ се употребява в англоезичната, по-рядко във френско- и немскоезичната философия. Въвеждането му се приписва на философа Джеймс Фредерик Ферие, който написва своя труд „Основи на метафизиката“ през 1854 година. Ферие който разделя философията на онтология и епистемология. „Епистемология“ буквално означава „наука за познанието“. Епистемологията изследва как опознаваме нещата, какви са границите на нашето познание и доколко можем да припишем достоверност на това наше познание. Епистемологията вербализира мисълта, че знаем нещо като аргументираме и обусловим именно онова, което твърдим, че знаем. Епистемологията не трябва да се бърка с изследванията върху познанието на психологията, макар че и тя се занимава, но далеч по-небрежно, с механизмите на познанието. Терминът е въведен и се използва преди всичко в англо-американската философия от ХХ век. Близък до него е терминът гносеология (от старогръцки: γνῶσις – знание и λόγος – учение, наука), въведен и използван от немските философи през XVIII век. Например в Русия през XIX и началото на XX век преобладава вторият термин, а от средата на XX век – първият. Това заместване обаче не е съвсем коректно, тъй като гносеологията си остава теория на познанието, отговаряща на въпроса: как познаваме света, как учим? Епистемологическата постановка на същия въпрос премества акцента от възможностите и закономерностите на познанието към естеството и същността на знанието: какво е знанието? Как е устроено?
Основният въпрос в епистемиологията е познаваем ли е светът по принцип? Отговорите на този въпрос са различни в различните философски течения. Според гносеологическия оптимизъм светът е познаваем, познанието няма граници, необходими са само време и средства. Агностицизмът е едно доста мрачно и черногледо учение – според него светът е непознаваем по принцип, човек не го опознава, а строи виртуален свят въз основа на своите възприятия. Скептицизъм твърди че опознаваме света само феноменално, а познаваемостта на истинския свят е проблематична. Според солипсизма реално съществувам само аз, всичко останало е плод на моята фантазия, няма какво да познавам, освен да познавам себе си - доста егоцентрично течение, без съмнение.
Познанието въобще и научното познание в частност обаче са предмет на особено внимание от страна на философите дълго преди появата на термините епистемология и гносеология. Един от първите, които се занимават с проблема за знанието, е Парменид. Една от основните тези във философията му е принципната разлика между мисленето и чувствата, между умозримия свят и чувствено познаваемия свят. Мисленето, интелектът и съответният му умозрим свят съответстват на битието, което е единно, вечно, неподвижно, еднородно, неделимо и завършено – за боговете няма нито минало, нито бъдеще, а само днес. Термините минало и бъдеще предполагат, че битието е ограничено във времето, че то възниква и загива, затова и са неприложими спрямо него. Битието е вселенската целокупност, всичко което съществува и съществуването изобщо. В същото време чувственото, или сетивното познание води до разбиране за привидно текучество, затова и е несъвършено. Парменид дава едно от първите определения на идеята за тъждество между битие и мислене: „да мислиш и да бъдеш е едно и също“ (перифразирано столетия по-късно от Рене Декарт); „Мисълта и това, към което е насочена, са едно и също“. Освен това Парменид прави разлика между истина и мнение. Истината според него е знание за битието, затова нейните главни критерии са непротиворечивост, постоянство и вечност. Сократ разработва един от първите методи на познанието – диалектиката, което като термин означава изясняване на идеите чрез диалог. Истината тук се проявява като консенсус. Една от най-известните му фрази е „Аз знам, че нищо не знам“. Платон смята, че знанията, които хората придобиват през живота си, са спомени за вече съществуващо знание в душата на човека. В един от диалозите си (с Теетет, на английски: Theaetetus; на гръцки: Θεαίτητος) Платон, който е живял от 427 до 347 година преди Новата ера, разглежда по-подробно въпроса за естеството на знанието. Диалогът описва как Евклид от Мегара разказва на свой приятел, че преди много години е записал онова, което Сократ му е разказвал за разговорите си с младия тогава Теетет, който впоследствие става известен гръцки математик.
Аристотел (384 – 322 преди Новата ера) разделя човешкото знание на три вида – теоретично (обхваща това, което днес наричаме „наука“), техническо (обхваща занаятите и изкуствата) и практическо знание (обхваща сферата на морала и политиката). В съответствие с това разделение той говори и за три вида науки (epistemai) – теоретически, технически и практически. Целта на теоретическите науки е знанието заради самото знание. Целта на техническите науки е създаването на красиви и полезни предмети. Целта на практическите науки е постигането на доброто за индивида (сферата на морала) и за обществото (сферата на политиката). Той поставя основите на рационализма, като разработва нов метод за познание – логика.
Може би най-известният ученик на Аристотел е Александър Македонски. При своите завоевателни походи той успява да достигне до Индия - при което наставникът му възлага мисия да донесе четирите Веди. Това са древни писания, за които се твърди че съдържат цялото знание на света. Александър винаги се е стремял да угоди на учителя си и си помислил че задачата е доста лесни - все пак става въпрос за четири книги. Оказва се обаче че в Индия Ведите не са писмени текстове, които можеш да купиш на пазара. Те са били почитани и съхранявани от няколко семейства брамини - които с голямо основание вярвали че мъдростта не може да бъде продадена. Накрая Александър открил стар брамин, който изглеждал готов да се раздели с Ведите. Уловката била че Александър можел да дойде да ги вземе при изгрева на Слънцето. Пристигайки на следващата сутрин, той открива че Ведите били изгорени; браминът представил четиримата си синове, всеки от които знаел наизуст по една книга от Ведите. Синовете на брамина имали перфектна памет, но не и разбиране - подобно на днешните компютри и системи за изкуствен интелект. Машината може да запомня и обработва данни много по-бързо от човека, но няма разбирането и мъдростта, които произхождат от преживяването и емоционалната интелигентност. Критичното мислене, емоционалната интелигентност и етичната преценка заемат централно място в морето от знание, което е лесно достъпно в Интернет. Умения като грамотност за работа с данни отдавна са станали задължителни, а смисловото интерпретиране на информацията е от ключово значение. В този ред на мисли старият брамин е разбирал че идва от живота и преживяното, а не от механичната памет - и поради това дори и да беше дал книгите на Александър, резултатът нямаше да бъде по-различен. Необходимо е не просто да се пренесе информацията, а да има и някой, способен да тълкува и разяснява всичко в съответната област. Би било интересно ако браминът беше тръгнал с гърците по пътя им към техните земи и се беше срещнал на живо с Аристотел, но историята не споменава какво се е случило по-нататък. Случката е актуална и днес - всеки лидер на каквато и да било организация може да я използва като поука в ежедневието си. Винаги е необходимо да се поддържа чувство на смирение - осъзнаването че винаги има какво да се научи е от ключово значение. Моментът, в който някой си мисли че има всички отговори, е моментът в който той или тя престава да бъде ефективен лидер.
Европейската средновековна философия разглежда знанието като благодат предоставена от Бога. Бог разкрива себе си в сътворението и в откровението, затова епистемологията се превръща в херменевтика – изкуство на тълкуване на Библията. Ориген разработва учението за трите нива на разбирането. Схоластите разработват концепцията за дедуктивния начин на получаване на знания.
В ранната модерна философия се осъществява така нареченият гносеологичен обрат - въпросите на познанието се превръщат в централна тема за философията. Тук си съперничат традициите на рационалното мислене на Рене Декарт, Спиноза и Готфрид Вилхелм фон Лайбниц и емпиризма на Френсис Бейкън, Джон Лок, Дейвид Хюм. Рационализмът продължава схоластическата традиция на дедуктивното познание, а емпиризмът утвърждава че всяко знание произхожда от опита.
Рене Декарт (1596 – 1650) прави опит да създаде безупречен познавателен модел, който да даде основа за бъдещо развитие – „сигурни и прости правила, такива че всички, които строго се придържат към тях, никога няма да нарекат лъжата – истина и без безрезултатни усилия ще стигнат до истинното познание за това, което е познаваемо“. Според Декарт сетивата и изобщо емпиричното познание, изградено върху тях, заблуждават. Емпиричното познание и точните науки, изградени на неговата база, са колкото полезни, толкова и вредни. Материалната действителност съществува, но тя е недостъпна за опита. Затова и цялата тежест на познанието пада върху ума, интелекта, който единствен е способен да разграничи истинното от неистинното. Знаменитото „Cogito ergo sum“ (буквално „Мисля, значи съм“, превеждано и като „Мисля, следователно съществувам“) изразява най-точно гносеологичния подход на Декарт като философ. Гносеологичният идеал на Декарт е интуитивното познание на всички вродени истини – всеобщите и необходимите. Способността за познание според Декарт е вложена у човека от самия Бог и присъства като „вродени принципи и идеи“, т.е. знанията, които са единни и всеобщи. Класическите мисловни процеси Декарт дефинира като „интуиция“ и „дедукция“. Под интуиция се разбират усилията на ума, в крайна сметка водещи към познанието на единното и на Бога. Тя е знание умствено и непосредствено. Дедукцията е логически извод и по необходимост произтича от предпоставките. Тя е опосредствено знание и е елементарна – следвайки обратния път, тя ни дава познание за феномените, присъстващи в сетивния свят. Индукцията и дедукцията са средство за интуитивно познание.
Джордж Бъркли (1685 – 1753) е един от видните представители на класическия идеализъм. Според него всичко съществуващо е комплекс от идеи, които сами по себе си са непроменливи, неактивни, единствено духът е този, който може да борави с тях и да създава многообразието на видимите явления. Оттук видимата природа се схваща като дейност и проява на духа и съзнанието и няма независимо битие извън тях – следователно материалното и външното не може да бъде познато извън опита, който обаче е субективен. Самият комплекс от идеи, доколкото е познаваем и споделен, се крепи на възприятието на Световния Дух (в случая – синоним на Бога). Извън това възприятие съществуват отделни духове, които възприемат едно или друго материално или нематериално явление. Във философията на Имануел Кант (1724 – 1804) се поставя въпросът за предпоставките на знанието, като априорните форми на познанието, които обуславят и определят възможността за всеки опит и организират (оформят) емпирическото познание, се наричат трансцендентни и именно те са основни за познанието. В Хегеловата интерпретация цялото поле от проблеми на познанието е покрито от логиката напълно и изцяло, без ирационален остатък, като не оставя нищо извън границите си – нито образите на съзерцанието, нито образите на фантазията. Логиката включва образите като резултат на външен продукт на мисленето (осъществено в чувствено възприемане), но изразено не в думи, съждения и умозаключения, а в чувствено противостоящи на индивидуалното съзнание неща (постъпки, събития и т.н.). Познавателните способности се разглеждат като вид мислене, което още не е достигнало адекватна форма на изразяване, още не е узряло до нея. По този начин логиката изцяло и без остатък се слива с теорията на познанието.
През ХХ век с разпространението на области на знание, различни от точните науки, се зараждат множество идеи за това как се установява знанието. Известни мислители от този период са Имре Лакатош, Томас Кун и Карл Попър. Наред с работата си по въпроса какво е псевдонаука, Попър също развива концепцията за отвореното общество като среда, в която хората са отворени, но и критично-конструктивни към алтернативни мирогледи и представи за произхода на знанието. Според Анета Карагеоргиева епистемологията има за цел да изясни произхода на знанието в надиндивидуален мащаб. Според нея това може да бъде както знание за бита, така и научно знание.