Информация

Информацията като термин и дума се е превърнала в част от понятийния апарат на обществото. Всички ние живеем в информационно общество и почти няма човек, който да не разбира общото значение на думата. От друга страна, информацията е комплексна величина и многозначен термин. Науката за информацията и информационната теория отделят особено внимание на дефинирането на терминологията, свързана с информацията и от тази гледна точка ще предложим няколко популярни дефиниции. Информацията е термин с латинска основа informatio и означава ‘предавам форма на нещо’. Основни тези, свързани с понятието са следните: информацията се свързва с неопределеността; неопределеността може да бъде измерена, като се преброят количествата възможни съобщения; при условие, че е налице само едно съобщение, то тогава липсва неопределеност, но в случая няма и информация; някои съобщения могат да бъдат по-вероятни от други, като информацията предполага неочакваност, или още е способ да се изразяват вероятности. Информацията е получено и разбрано съобщение; знание, придобито с помощта на изследване, експеримент, или инструкция; колекция от факти, на базата на които можем да правим заключения. Според комуникационната теория информацията представлява измерване на неопределеността с помощта на числени методи.

Понятието информация се появява за първи път на английски през далечната 1387 година и произхожда от латински и старофренски. Честота на употреба на термина значително нараства след 1950 година. Други термини, свързани с информацията, са: база данни, форматирани данни, детайли, факти, фактори, форматиране, ген. В по-широк смисъл понятията, които взаимодействат с термина са: съдържание, съобщение, мислене, знание, натрупване, асемблиране, колекция, информационна мярка, субстанция. Най-често използваните терминологични фрази са: конфиденциална информация, електронна информационна услуга, информационна епоха, информационен бюлетин, информационен процес, информационна система, информационна наука. Първата програма за изучаване на науката за информацията е въведена през 1963 година от Института по технология в Джорджия, САЩ. Информацията е мярка за неопределеност или за ентропия. Колкото е по-голяма неопределеността, толкова по-стойностна е информацията. Когато ситуацията е напълно предсказуема, в действителност липсва информация. Повечето хора обикновено правят асоциации между информация, знание и определеност, което противоречи на информационните теории. Съгласно схващанията на теоретиците по информация концепцията няма отношение към съобщението, фактите или значението. Информацията има отношение към квантифициране на стимулите или сигналите в дадена ситуация. Другото разбиране на тази теза е, че информацията – това са необходим брой съобщения, които могат да редуцират неопределеността на дадена ситуация. Някои съвременни автори казват, че съобщението се съотнася към значението; информацията – към селекция в определена система; а разбирането – към възможността за интегриране на селектирани данни в предварителното знание. Знанието, от своя страна, е подход за генериране на значение в определена физическа или социална система. Знанието включва още данни и отношение между елементите на данните.

Информационната теория е резултат не само от изследванията на Клод Шанън, но и на доста учени преди него. Самият Шанън признава постиженията на автори като Хари Найкуист и Хартли. Едно от най-големите постижения на Шанън е концепцията, че всеки комуникационен канал има ограничения относно скоростта, измервана в бинарни единици за секунда. Авторът въвежда и специална формула за измерване на количеството шум в информационната верига. Лошата новина, съгласно разработките на Шанън е, че математически е невъзможно да се създаде свободен от грешки комуникационен канал, без значение колко комплексна формула се използва за корекция на грешките и компресиране на данните. С други думи, не е възможно да се предаде информация по канал, без да се загуби или изопачи част от нея. Математически Шанън доказва, че има начини да се кодира информацията така, че грешките да бъдат сведени до нула, въпреки наличния шум и нарушения при транслиране на сигнала. Това се постига с въвеждане на неограничено количество битове и код, така че ответната страна да може да възстанови по-голяма част от информацията - или дори цялата. Всички съвременни азбуки изпълняват отлично тази функция - дори и при наличието на печатни грешки в един текст те могат да бъдат коригирани и в случай че не са много на брой текстът може да запази напълно своя първоначален смисъл. От друга страна, увеличаването на комплексността и дължината на съобщението може да забави максимално комуникационния поток. Същественото в случая е че сме в състояние да намалим до минимум грешките.

Шанън също така открива взаимоотношенията между информация, шум и енергия. Информационната теория се развива в три главни направления: широко вълнов технологичен спектър, кодиране на източника на информация и кодиране на комуникационния канал. Информацията се асоциира с неопределеността и може да бъде измервана, като се изчисли броят на възможните съобщения. Ако в определен случай е възможно генериране само на едно съобщение, то тогава липсва неопределеност и следователно няма информация. Шанън определя, че измерването на информацията е свързано с измерване на неопределеността или до каква степен изборът е включен в селекцията на събитието или каква е неопределеността на изхода. Вероятността за поява на едно съобщение може да бъде една и съща или различна, но основният принцип тук е, че повечето избори означават по-голяма неопределеност и съответно повече информация. Парадоксалното в случая е, че случайните съобщения носят повече информация - както беше посочено по-горе. Шанън свързва информацията с ентропията, докато Норбърт Винер говори за негативна ентропия. Винер смята, че информацията означава ред, но организираните неща не всякога съдържат повече информация. Винер предпочита термина безпорядък вместо неопределеност. Шанън допълва, че по-голямата неопределеност в по-голяма конфигурация означава по-малко знание за ситуацията и следователно по-малко информация. Шанън доказва, че в обикновения език излишните неща са над 50 % - съдържат се звуци и букви, които изобщо не са строго необходими за предаването на съобщения, а при премахването им смисълът на съобщението няма да се промени изобщо. Надеждността на връзките в света, по съществен начин зависят от фактора излишност. Шанън допуска, че потокът от информация в обикновения език е повече от случаен; всеки нов бит частично е ограничен от предшестващия: по този начин всеки нов бит, в някаква степен, носи в себе си по-малко съдържание, от този, който съдържа реалната информация. Фундаменталният проблем на комуникацията се заключва в това, как да се възпроизведе точно или приблизително съобщението в една точка, при условие че е селектирано и препратено от друга точка. В повечето случаи авторите са напълно прави - информация действително означава безпорядък и колкото повече съобщения получава един индивид, толкова по-стресиран е той или тя.

Съществува китайско проклятие, което гласи: "Дано живееш в интересни времена", като за повечето хора това е наистина проклятие. Относителният дял на авантюристите и хората, обичащи приключения, всъщност винаги е бил доста нисък като цяло. Повечето хора обичат еднообразния и спокоен живот, като в българския език има много съдържателна дума за това - рахат, която дума всъщност е турцизъм и както повечето такива е натоварена с голямо емоционално съдържание. Информацията означава несигурност и безпорядък, а това силно нарушава душевния комфорт на индивида.

Съществува един световен прецедент - британското обществено радио Би Би Си прави необичайното съобщение на 18 април 1930 година: Днес няма новини! Вместо тях радиото е излъчило концерт за пиано. Това прави ВВС единствената новинарска организация, която някога чистосърдечно е признала че няма събития, достойни за отразяване. Нито една друга медия досега не е имала тази смелост - както е известно, медиите увеличават своите приходи от ежедневни сензации и липсата на новини (поне в дългосрочен план) е равносилна на финансово и имиджово самоубийство за тях. Тъй като е доказано че хората се впечатляват повече от лоши новини, почти всички медии по света са принудени да акцентират върху неприятните събития - както вече споменахме, медиите се хранят от зрителския интерес. За съжаление това създава една като цяло негативна нагласа у повечето хора към заобикалящата ни действителност, като това е валидно особено за подрастващите. Поради това нашият екип смята че гледането на телевизия като цяло е вредно за умственото развитие на човека. Същото важи и за повечето от популярните новинарски сайтове. Причината за това е дълбоко психологическа - позитивните новини обикновено са свързани с успеха на други хора, а като цяло обществото завижда и не обича успелите хора. Успехът (особено в конкуретна пазарна среда) изисква упоритост и усилия, които повечето индивиди не са склонни да положат; нещо повече - хората масово започват да виждат причините за личните си неуспехи навсякъде другаде, но не и в самите себе си.  Освен това, а донякъде и поради това, хората са склонни да определят като причини за успеха на другите външни обстоятелства, късмет, помощ от влиятелни личности или дори от свръхестествени сили. Всичко това допълнително утвърждава една представа за света като неприятно и враждебно място, а за повечето хора - като негативно настроени хейтъри, които много биха се радвали ако се провалим. От тези представи до ретроградното философско течение фатализъм има само една малка крачка, от което не печели никой.

В много случаи информацията се свързва с термините сигнали или съобщения, с вземането на решения и включва или изключва до известна степен когнитивни процеси. Може да се дефинира и като процес, който може да бъде изобразен с помощта на алгоритъм или вероятност. Информацията се разглежда едновременно като процес, ориентиран към знание, ограничаващо неопределеността. Основни професионални услуги, свързани с информацията в съвременна организация са под формата на мениджмънт на знание и формиране на конкурентна интелигентност. Според постановките, идеите и тезите на Пери Маршал (инженер по комуникационно инженерство и експерт по контролни и информационни системи, лектор и автор на поредица популярни книги) информацията не е материална величина, тя е повече от материя или енергия. Информацията е част от дизайна на системата. Дизайнът за разлика от образеца изисква информация. Организацията сама по себе си не представя информация. Информацията се състои от материя, енергия, намерение и воля. Това още означава, че когато сме абсолютно убедени в състоянието на определен процес, ние не можем да получим повече информация за него. Това предположение показва ясната връзка между информация и вероятност. По дефиниция неправдоподобните структури съдържат повече информация.

Както вече беше споменато, според Норбърт Винер една общност е в състояние да разшири влиянието си, ако разшири ефективността при трансмисия на информация. Възможно е да се направи измерване на този процес, като се извърши сравнение между броя на решенията, наложени отвън в една група, с тези, взети от самата група. По този начин можем да измерим автономията на групата. На практика групата може да притежава повече или по-малко информация от нейните членове. От друга страна, човешката организация може да владее повече информация при всички вероятни случаи, отколкото всеки един като част от цялото. Подобна позната тенденция е забелязана при библиотеките, когато могат да се превърнат в закрити пространства, благодарение на обема от книги. В тази насока на мислите д-р Ваневар Буш предлага да се използва помощта на машините, за да се търси информация в огромен масив от материали. Един от уроците, извлечен от тезите на Винер е, че всеки организъм се ориентира към дадена общност и е съпричастен към другите при условие, че владее средствата за придобиване, използване, съхраняване и асимилиране на информация.

Повече от сигурно е че бъдещето на всеки бизнес занапред ще зависи от данни. Натрупването и използването на данни в един бранш или индустрия има същото значение, каквото някога е имало първоначалното натрупване на капитал. Поради това другото име на Индустрия 4.0 може да бъде и data - driven индустрия. Затова вече съществуват много компании, които помагат на други фирми или физически лица именно при събирането и визуализирането на данни. Всичко това води до взимането на по-бързи, по-автоматизирани и по-обосновани бизнес решения. А в комбинацията с други компоненти от типа на превантивната поддръжка (predictive maintenance) в индустрията предотвратява инциденти и аварии и в същото време силно увеличава ефективността на процесите в бизнеса.

Съществуват различни методи за проверка на достоверността на една информация. Според Шерлок Холмс (литературен персонаж, най-известният герой на Артър Конан Дойл) е необходимо във всяка една ситуация да се разгледат всички възможности; когато елиминираш невъзможното, това, което остане, е истината, независимо колко невероятно звучи. Подходът на гениалния детектив е разумен и логичен, но в момента, в който две от възможностите са в предела на възможното, възниква проблем - коя от тях отговаря на истината? Това налага събирането на още и още информация, докато се достигне до същността на казуса - което и детективът прави в романите на Конан Дойл и именно поради това сюжетите им са толкова вълнуващи. Термините погрешна информация и дезинформация често се използват взаимозаменяемо, но всъщност имат различни значения и последици. С възхода на интернет и социалните мрежи е по-лесно от всякога погрешната информация да се разпространява бързо и сред широк кръг от хора, като в някой от случаите тя не се разпространява с цел заблуждаване на адресатите, а в други случаи – тъкмо обратното. От една страна, погрешната информация се отнася до невярна или неточна информация, която поначало се разпространява неволно от едно или няколко лица, които не си дават сметка за нейната неистинност. Такива например са случаите, при които някой споделя информация, но без да проверява нейната истинност, както и случаите, когато споделящият не разбира или погрешно си спомня определена информация, която впоследствие разпространява. В този смисъл, погрешната информация може да бъде вредна, но обикновено не е злонамерена по природа, тъй като разпространяващият я просто не съзнава, че тя е невярна, но не цели заблуждаването на определени групи лица. От друга страна, дезинформацията е подвеждаща невярна информация, която се разпространява с цел умишленото въвеждане в заблуждение на лицата към които е насочена. Тя често се създава и разпространява от правителства, политически организации или други групи. Характерно за дезинформацията е, че тя се създава по начин, който цели да я представи като истинска новина или информация, поради което установяването на нейния заблуждаващ характер може да бъде относително трудно. Основната разлика между погрешната информация и дезинформацията е внамерението, което стои зад тяхното разпространяване. Погрешната информация се разпространява неволно, като в съзнанието на разпространяващия я липсва представата, че тя е фалшива, докато дезинформацията се разпространява единствено с цел въвеждане в заблуждение на нейните адресати. Един от начините да се открие разликата между двата вида информация е да се погледне нейният източник. Дезинформацията често се разпространява от източници, които имат пряк интерес да популяризират определен дневен ред или определени представи, докато погрешната информация е по-вероятно да дойде от добронамерени, но не добре информирани или заблудени лица. Ето няколко примера за фалшива информация и дезинформация: Погрешна информация: Потребител в социалните мрежи публикува снимка на акула, плуваща в наводнена улица, твърдейки, че снимката е от скорошен ураган. В действителност снимката е от различен ураган, който се е случил преди няколко години. Дезинформация: В рамките на политическа кампания една политическа партия създава фалшив профил в социалните мрежи, който изглежда, че принадлежи на конкурентен кандидат. След това акаунтът публикува лъжлива и заблуждаваща информация за кандидата, за да навреди на репутацията му. Погрешна информация: Новинарски уебсайт публикува статия, в която се твърди, че популярна знаменитост е починала, позовавайки се на "анонимни източници." В действителност знаменитостта е жива и здрава. Дезинформация: Чуждо правителство създава мрежа от фалшиви профили в социалните мрежи, чрез които разпространява невярна информация по политически въпроси, за да повлияе на общественото мнение. Във всички тези примери погрешната информация и дезинформацията в крайна сметка са в състояние да заблудят адресатите на съответните „новини“, поради което е важно да можем да отсяваме невярната информация, независимо дали последната се разпространява умишлено. Следва да се отбележи, че според проучване на Евростат за 2021 година, обхващащо период от 3 месеца, средно само 23% от хората в ЕС на възраст между 16 и 74 години са проверявали информацията, с която са се запознали в онлайн сайтове за новини и в социалните мрежи. От тези 23% от хората, най-голямата част от тях са проверявали истинността на информацията чрез проверка на източниците или намиране на друга информация в интернет (20%). Същевременно, около 12% от хората са проверявали истинността на информацията чрез дискусия с други хора офлайн, както и чрез използване на източници извън интернет. Оказва се, че най-малко популярният способ за проверка на информацията сред тези хора е представлявала дискусията в интернет, като само 7% са използвали този метод. В тази връзка, Европейската комисия предприема множество действия, насочени най-вече към борбата с дезинформацията в онлайн среда, чрез използването на различни методи, включително провеждане на информационни кампании и приемане на планове за действие, насоки, кодекси и други стратегически документи. Например, през 2022 година Комисията прие нов утвърден Кодекс за поведение по отношение на дезинформацията. Освен това, тъй като най-уязвими на дезинформация в онлайн среда са младежите, Комисията прие и Насоки за учители и педагози за борба с дезинформацията и насърчаване на цифровата грамотност чрез образование и обучение. Има много различни методи, които могат да се използват за борба с погрешната информация и дезинформацията, като един от най-ефективните е чрез навременна проверка на фактите. Това включва проверка на точността на информацията, преди тя да бъде споделена, като това действие може да помогне както за предотвратяване на разпространението на погрешна информация, така и за възприемането на такава информация като истинна. Други методи включват насърчаване на медийната грамотност и умението за критично мислене, както и работа за подобряване на алгоритмите, използвани от платформите на социалните мрежи за идентифициране и премахване на невярно съдържание, независимо дали се касае за дезинформация или за погрешна информация. В заключение, погрешната информация и дезинформацията са нарастващ проблем, който може да има сериозни последици за хората и особено за младежите, част от които все още не са изградили напълно способността си за критично мислене. В същото време, смело може да се твърди, че дезинформацията представлява заплаха и за обществото като цяло, тъй като може да доведе до промяна на обществени нагласи при вземането на важни политически решения. Борбата с този проблем изисква комбинация от много действия, включително задълбочена проверка на фактите, повишаване на медийната грамотност и умението за критично мислене. Предприемайки тези действия своевременно, ние можем да помогнем за създаването на по-информирано общество, чието заблуждаване ще бъде все по-трудно. Важно е непрекъснато да се осъществява противодействие на дезинформацията - не бива да се рекламира в сайтове, които разпространяват дезинформация и фалшиви новини. Това напоследък е силна тенденция в Западна Европа, където отлично се знае кои са тези сайтове; в Източна Европа това е вярно също до голяма степен, но все още обществата не са толкова зрели и съответно са доста по-податливи на манипулативни тактики. Без рекламни приходи сайтовете за фалшиви новини биха оцелели много трудно на пазара. Не бива да се изпращат и прессъобщения към тях, нито да се канят на пресконференции и изобщо да се общува по какъвто и да било начин със създателите на подобно съдържание. Разбира се, трябва да проверяваме и всичко, което ние самите създаваме като информация - много често подсъзнателно разпространяваме така наречените алтернативни факти, които съвпадат с вътрешното ни убеждение относно това как е устроен светът - без непременно да сме проверили истинността на тези факти. Така обаче моментално попадаме в графата "Полезен идиот" според класификацията на Владимир Путин.

Всички демократични общества са обект на психологическа война от страна на диктатурите. Последните успяват да задействат тънки емоционални струни в съзнанието на хората. Така обществото бавно, но сигурно се разделя на две големи групи от хора - първата е доста по-голяма като брой участници и като относителен дял от цялото обюество. Състои се от по-малко образовани хора с по-нисък доход, които не са склонни да плащат за източници на информация. За съжаление постепенно тези хора започват да мислят по-малко, стават по-наивни и доверчиви и като резултат - по-нискоинтелигентни. Втората група от хора са с по-добри доходи и са склонни да плащат, за да получават качествена журналистика и да четат истински новини - като резултат те започват да мислят много по-логично и да се доверяват все по-малко на дезинформацията, тъй като тя се разпространява предимно по безплатните канали. Всеки журналист обаче работи все по-трудно в подобно разделено общество. Във всяка страна има около 30 % непросветени хора, които много лесно се манипулират. Те обаче винаги ходят на избори, защото политиците - популисти обещават да решат всичките им проблеми. За останалите около 70 % от хората обаче е много трудно да изберат политическа партия, която да ги представлява.  

Освен това е възможно от всяко едно твърдение да се изведат всички възможни следствия и ако се стигне до очевидно противоречие, то това твърдение няма как да бъде вярно. Така например през месец февруари 2020 година, точно преди пандемията от коронавирус, се появи един видеоклип, който показваше как в Китай полицията заварява врати на жилищни сгради. Това доведе до масова паника дори сред мислещи и разумни хора - и нас това ни чака? Дали обаче в Китай наистина са заварявали вратите на сградите или това е поредната фалшива новина, целяща да всява масови страхове? Да изведем възможните следствия. Ако входната врата на един блок е заварена или непроходима по каквато и да е причина, теоритично хората в сградата ще бъдат на топло и ще имат вода за пиене, тъй като енергоразпределителното дружество подава електроенергия, а местното ВиК - питейна вода. Възможно е някой да се отоплява на твърдо гориво или нафта, но негов си проблем, да не изпадаме в подробности... Какво се случва обаче с храната? След около три дни човек, който е оставен без храна, започва да изпитва вълчи глад. Възможно е властите да доставят храна например с хелокоптери, но да изчислим колко хеликоптера са необходими за доставка на храна на населението на един 30 - етажен блок, каквито са повечето в Китай, и колко блока има в радиус от около 200 метра - само погледнете снимка на жилищен квартал в Пекин! Подобно упражнение се оказва Мисията Невъзможна. Разбира се, преди да затворят входните врати, властите могат да предупредят хората какво ги чака и да ги накарат да се запасят с храна - теоритично дори за два месеца. Дали хранителните магазини имат възможност да осигурят доставки на подобни количества храна, е ясно - никоя верига не поддържа складова наличност, способна да изхрани населението за период от два месеца, но дори и това е въпрос на организация. Какво ще се случи обаче ако някой в сградата се разболее или дори при смъртен случай, ако входната врата е непроходима? Тук е очевидното противоречие и тук се крие отговорът на въпроса дали в Китай наистина са заварявали врати или това е чиста измислица. Дори и най-свирепият тоталитарен режим не може да си позволи хора да се разболяват и умират в домашни условия без достъп до медицинска помощ, а и дори без някой да изнася труповете. Подобна ситуация би била не просто хуманитарна катастрофа, а ад под небето.

В съдилищата и в следствията съществува един важен принцип - когато се установи че даващият показания лъже за едно нещо, автоматично се приема че лъже за всичко останало. Твърде спорно е доколко подобен подход е разумен, но се прилага често на практика. При воденето на следствия, повдигането на обвинения и осъждането или оправдаването на обвиняеми лица съдебната практика силно насърчава формирането на така нареченото вътрешно убеждение у съдията, следователя или прокурора. Това вътрешно убеждение не е нищо друго, освен интуиция - така нареченото шесто чувство. То не е нищо свръхестествено - според много психолози това са подсъзнателни асоциативни връзки на базата на предишен житейски опит и практиката показва че това чувство действително съществува. Така например статистически съдии с повече трудов стаж (около 40 и повече години) вземат съдебни решения, които се отменят в пъти по-рядко на следваща инстанция в сравнение с тези на младите им колеги. Възрастни прокурори внасят обвинителни актове в съда, които много по-често стигат до осъдителни присъди, отколкото при начинаещите им колеги и т.н. За българската съдебна система и особено за прокуратурата важат различни правила и тенденциите са от друг тип.

По тематичен принцип според обслужваните области на човешката дейност информацията се дели на научна (отнасяща се до природоматематическите, медицинските и обществените науки), научно - техническа (отнасяща се до техническите и биотехническите науки), техническа (отнасяща се до съществуващата техника) и икономическа информация (отнасяща се до стопанските науки и икономиката в различен мащаб). Организационните форми на информация в близкото минало са били печат (вестници, списания и особено информационният печат), електронни медии (радио, телевизия и различни медии, работещи в средата на Интернет), национални осведомителни агенции, както и функциониращи в национален и международен обхват институти, служби и центрове за научно - техническа информация. През последните няколко десетилетия информацията придобива все по-решаващо значение за успеха на всяко едно начинание - според множество икономисти, визионери, социолози и философи именно информацията е най-мощното оръжие на 21 век. края на 1984 г. в САЩ излиза една малка, но важна книга. Преподавателят в университета на Ню Йорк Нийл Постман публикува "Забавляваме се до смърт" (Amusing ourselves to death). Тогава тя изглежда като преувеличение, днес по-скоро като брутално пророчество. В книгата накратко, се казва, че много хора са мислели, че най-голямата заплаха за свободата е ограничението на медиите - както например предупреждава Оруел в романа си за 1984 година. Според Постман обаче наистина сме загубили свободата си, но не заради ограничението на информацията, а заради изобилието й. Оказал се е прав не Оруел, а "Прекрасният нов свят" на Олдъс Хъксли. В неговата книга няма нужда от Big Brother, който да лишава хората от тяхната самостоятелност, отговорност и история. Вместо това те доброволно започват да си налагат робство чрез технологиите, които ограничават свободата им да мислят. Няма нужда да се забраняват книги, защото никой не иска да ги чете. Няма нужда да се ограничава информацията, защото ще има толкова много, че връзките между хората ще се разпаднат от пасивност и егоизъм. Няма нужда истината да се крие, защото ще бъде потопена в море от незначителност. Книгата на Постман е писана през 80-те и се отнася изцяло за телевизията, но всъщност, изглежда, по-скоро е описала случващото се днес. Живеем в много шумни времена. За да чуеш мелодията на събитията в тях, са нужни сериозни усилия. Една от задачите на серизоните средства за масово осведомяване е точно това - да произвежда нещо, обратното на шум. Всеки ден, всяка седмица, всеки месец и всяка година един сериозен екип би трябвало да работи и да показва, че всяко събитие е следствие, породено от причина. Човешкото съзнание е програмирано да разбира света през истории. От рисунките в пещерите, легендите и приказките, хората си предават знание и се забавляват с истории. Повечето източници на информация предоставят на потребителя изобилие от думи и образи, но огромната част от тях е само шум - имитация на история.

Мрежата е едновременно информационен рай и ад. Тя съдържа безкрайно богатство от висококачествена информация и неразривно свързан с нея непрестанен поток от разсейваща, невярна и манипулативна информация. Платформите, които контролират търсенето, са замислени и създадени в грях - концепцията на първородния грях на религиите е валидна с пълна сила и тук. Бизнес моделът на социалните мрежи и търсачките продава на търг нашия най-ценен и ограничен когнитивен ресурс - вниманието. Те отвличат вниманието ни, като го насочват към информация, която предизвиква любопитство, възмущение или гняв. Колкото повече успяват, толкова повече реклами могат да ни показват и толкова по-големи печалби се натрупват. Анализ от 2019 година на хаштагове в Twitter, заявки в Google и коментари в Reddit е установил че нарастващата конкуренция в тази посока води до по-кратки интервали на колективно внимание, което пък води до все по-ожесточена конкуренция за нашето внимание - порочен кръг. В този информационен ад хората имат нужда от стратегии, които помагат да си върнем поне малко автономията и ни предпазват от излишъците, капаните и смущенията на днешната икономика на вниманието.

Класическата стратегия е критично мислене - интелектуално дисциплиниран, самонасочващ се и изпълнен с усилия процес за идентифициране на валидната информация. Без съмнение тази способност е изключително важна, но дали е достатъчна в свят на изобилие от информация и бликащи източници на дезинформация? Отговорът е "не" поне по две причини: цифровият свят съдържа повече информация, отколкото световните библиотеки, взети заедно. Голяма част от нея идва от непроверени източници, при които липсват всякакви показатели за надеждност. Само критичното мислене би ни парализирало напълно, защото никога няма да имаме време да прочетем действително ценната информация, която старателно се опитваме да идентифицираме. Инвестирането на критично мислене в източници, които трябва на първо място да бъдат игнорирани, означава, че търговците на внимание са получили това, което са искали.

В неотдавнашна статия екип от учени (от областта на философията, науката за познанието и образованието) твърди че колкото се нуждаем от критично мислене, толкова се нуждаем и от критично игнориране. Критичното игнориране е способността да избираме какво да пренебрегнем и къде да инвестираме ограничения капацитет на внимание. То е нещо повече от това да не обръщаме внимание - става въпрос за създаване на здравословни навици и базова компетентност в цифровия свят. Без нея ще се удавим в море от информация, която в най-добрия случай е разсейваща, а в най-лошия - подвеждаща и вредна. Съществуват поне три стратегии за критично игнориране, като всяка реагира на различен тип вредна информация:

1. Самонапомняне - дава възможност на хората да бъдат "архитекти на избора", като проектират своята информационна среда така, че да работи най-добре за тях и по полезни начини. Можем например да премахнем разсейващи и "неустоими" известия. Или да им зададем конкретни часове, за да имаме повече време за концентрирана работа или общуване. И да ограничим и използването на личните ни данни за целенасочена реклама

2. Съпътстващо четене - това означава да потърсите информация за организацията или лицето зад даден сайт, преди да се потопите в съдържанието му. Първата стъпка е проверка за източника, т.е. да използвате силата на мрежата, за да проверявате мрежата

3. "Не хранете троловете" е стратегия към злонамерени потребители. Умишлените разпространители на дезинформация често отвличат вниманието на потребителя с измислени дебати. Евристиката съветва да избягвате дебати с тролове, след което да ги блокирате или развенчавате - като второто изисква доста повече усилия и упоритост от страна на здравомислещия потребител на Интернет, но в името на общественото благополучие тези усилия са оправдани. Обикновено след няколко логични въпроса злонамереният потребител изчезва, или, по-често, започва да пише несвързани лични нападки срещу този, който го развенчава. Нерядко се стига до комични ситуации. През последните няколко години се появиха така наречените сайтове - гъби - това са бързо създадени уеб-страници, които разпространяват фалшива информация в рамките на няколко дни, след което биват изтривани от издателите си.

Образователните усилия са от решаващо значение. Без компетентността да избираме къде да инвестираме ограниченото си внимание ние позволяваме на другите да поемат контрола над нашите очи и умове. Както проницателно отбелязва психологът Уилям Джеймс в началото на ХХ век: "Изкуството да бъдеш мъдър е изкуството да знаеш какво да пренебрегнеш." В областта на разузнаването информацията винаги е имала ключово значение от времето когато започват да се водят организирани военни действия, а това е от най-дълбока древност. Поради това разузнавателните служби нерядко не подбират средствата, които използват за да съберат необходимата им информация и жертването на няколко човешки живота е дребна формалност в ежедневната им работа. Това поставя редица морални и етични въпроси за размисъл.

В математиката и кибернетиката съществува така наречената теория на информацията, която се стреми да даде количествена храктеристика за съдържанието на дадено съобщение - с оглед на предаването му по някаква съобщителна система или запазването му в запаметяващо устройство. Понятието информация малко или много има вероятностен характер, като в цифровата епоха това е валидно все по-малко - стремежът е информацията да бъде максимално точна, но отклонения в някакъв процент винаги съществуват. Ако съобщението е предадено чрез някакъв код, който съдържа k брой знаци и вероятностите за тяхната поява са p1, p2, p3... pk, то количеството информация, което носи със себе си появата на един знак, се дефинира с израза H = -p1lg2p1 - p2lg2p2 - ...pklg2k. Изразът Н се нарича ентропия. Тя характеризира неопределеността на един случаен опит с k на брой възможни изхода и вероятности от 1 до стойността на k. От физична гледна точка ентропията е показател за наличието на безредие, хаос в една система - колкото е по-висока тя, толкова по-неподредена е една система. От лингвистична гледна точка ентропията е нещо, изключително интересно - тъй като азбуките не са нищо друго, освен код с k на брой символи, с нарастване на броя на буквите в една азбука е очевидно че ентропията нараства. Очевидно е че фонетичните азбуки, които имат само от порядъка на 25 - 35 знака, предават информацията с много по-малко неточности и двусмислици; японските азбуки катакана и хирагана имат от порядъка на 45 - 50 знака, но те на практика не обозначават звуци, а комбинация от звуци (срички), така че и при тях трудно се получават двусмислици и неточности. По коренно различен начин стои предаването на информация при китайската йероглифна азбука - дори и в най-опростения си вариант тя съдържа 8600 знака, а във всички китайски текстове от основаването на държавата до наши дни се съдържат близо 50 000 символа.

Съществуват единични кодове - само цифрата едно например. Те обаче не могат да служат за предаване на информация, тъй като единственият символ няма вариации. Третична система е Морзовата азбука - при нея има три възможни символа, а именно тире, точка и интервал. При двоичните кодове пък съществуват само два символа - 0 и 1, съответно две състояния - липса и наличие, или протичащ или непротичащ ток по кабел. Поради това те се оказват удобни за електронното предаване на и съхраняване на информация, поради което почти всички съвременни изчислителни машиниизползват именно двоичен код. Възниква въпросът как може големи количества информация да се съхраняват само с помощта на два символа? Отговорът е в поредицата от символи - първите изчислителни машини използваха поредици от 8 символа, 0 и 1, съответно работеха с осем бита. Такъв беше култовият Правец 82 и Правец 8М. Скоро след това, през 1984 година, започва производството на Правец 16 - компютър с 16 - битова архитектура, който използва 16 успоредни кабела (образно казано) при обработката на информацията, по които кабели протича или не протича ток. Някъде по това време се въведе понятието байт - един байт съдържа осем бита, т.е. 16-битовата архитектура съдържаше два байта. През 90-те години на ХХ век се появяват първите компютри с 32-битова архитектура - първата операционна система, която поддържа 32 бита, е Windows 95. Именно благодарение на нея компанията Майкрософт успя да придобие световна известност, а единият от нейните основатели Бил Гейтс дълго време беше най-богатият човек в света. В началото на XXI век вече имаше и 64-битови комютри. Разликата в изчислителната мощност е доста голяма - при 32 - битовите процесори и операционни системи има 2³² възможни адреса (или знака, или състояния) - 4 294 967 296 броя. При 64 бита възможните адреси са 2⁶⁴ - 18 446 744 073 709 551 616. В бъдеще вероятно ще бъдат конструирани и компютри, работещи със 128-битови процесори, но според много ентусиасти в областта на информационните технологии е възможно това никога да не се случи. Причина за това е огромната оперативна памет, която може да адресира един 128-битов процесор - това е един обем, който се доближава до всички данни, налични на планетата Земя. Човечеството е възможно никога да не може да генерира толкова голям обем информация, който да има нужда да се обработва от 128-битови компютри.

Според различни изследователи на бизнес стратегиите натрупването на голямо количество информация е от полза дори за креативността. Всеки, който си е поставил някаква цел, трябва да използва изпитаните си методи и стъпки, които си е набелязал, за да стигне до целта си, както и знанията, които е натрупал в бизнеса, за да се справи с непредвидените ситуации, които ще възникнат неизбежно. Понякога това се получава по начин, който не е предвиден предварително. Това се нарича импровизация. Тя не е заместител на планирането, а по-скоро инструмент, който трябва да се използва в ситуации, в които сме неподготвени. Парадоксът на импровизацията е че колкото по-подготвени и компетентни сте, толкова по-креативни и непредсказуеми можете д абъдете. Колкото по-голяма е подготовката на един човек, толкова по-лесно той може да се откаже от контрола. При натрупване на достъчно знания, е напълно възможно да се измисли нещо напълно ново; импровизацията обаче е подходяща далеч не за всеки проект - трябва да се балансират рисковете. В областта на медицината и стоматологията импровизациите са не особено желани, въпреки че именно чрез тях са измислени не един и два иновативни лечебни метода - като например винтовите импланти. Във всички области на човешкото познание се наблюдава важна тенденция - всички изобретатели създават най-голям брой иновации и рационализации към края на своята кариера, когато са натрупали достатъчно теоритична база (информация), а също и практически опит - в медицината това се нарича клиничен опит. Остава загадка как оръжейният конструктор Михаил Калашников създава АК-47 на възраст от 19 години и освен всичко не изобретява нищо повече до края на живота си - според различни конспиративни теории той просто е откраднал разработките на оръжейния конструктор Хуго Шмайзер.

Импровизираният ход може да добави онова качество на изненада, което кара клиентите ви да искат още и още, а в един момент дори може да се окаже спасение за бизнеса. Редовното използване на тези елементи на импровизация ще ви помогне да достигнете до особеното състояние на майндфулнес - концентрация, фокусиране и избистряне на ума. Това състояние позволява да повишите емоционалния си интелект, а това води до интуитивни прозрения и творчески пробиви. Приложението на практика на идеята за импровизациите в бизнеса превръща ръководителя от лидер, който реагира, а не в лидер, който контролира. Твърде често хората смятат че лидерът трябва да знае всичко и да казва на всички какво да правят. Великият лидер, който е иновативен и винаги гледа в бъдещето, знае че понякога работата му е да задава правилнтие въпроси, а не да има всички отговори. Той оставя място за импровизации. Когато импровизирате, стига да разполагате с базисните данни, вие всъщност си отваряте път за въвеждане на иновации и за ускоряване на хода на събитията. Според професор Боб Кулан в бизнеса импровизацията означава реагиране, фокусиране и присъствие в момента на най-високо ниво. Живеем във време на постоянни промени и несигурност. Способността да реагираме е необходима за намирането на решения, които да отговарят на изискванията на пазара.

Всяка информация, която ни се изплъзва, е препятствие по пътя към съвършенството - това е сентенция, изказана от Дейв Егърс, но е напълно вярна и нашият екип е съгласен на 100 % с автора. Поради това доста по-големи компании в света вече изграждат свой софутер за така наречения медиен мониторинг - непрекъснато сканиране на цялото налично медийно съдържание за статии и съобщения, които биха представлявали потенциален интерес. Подобен мониторинг има крайно позитивен ефект за развитието на компанията в случай че проучва специализирани научни издания - технически, медицински, такива от областта на строителната и химическата индустрия и т.н. Употребата на изкуствен интелект в случая е от решаващо значение - изкуственият интелект анализира съдържанието и за секунди насочва човешкия ум към точно тази информация, която би представлявала интерес. В случай че това трябва да се извърши от хора, една компания би трябвало да назначи хиляди служители на пълен работен ден, които през цялото време да четат статии. В областта на дипломацията медийният мониторинг също е от голяма полза - така бързо може да се проучи каква е обществената нагласа към едно правителство преди посещението на високопоставени лица в чужда държава. Напоследък това може да се извършва дори в реално време, което представлява още по-голямо улеснение. В България лидер в областта на медийния мониторинг е компанията Сенсика.

Според различни теории за информацията за финансовите кризи винаги са виновни банкерите, а за автомобилните катастрофи никога не е виновна автоиндустрията. Хората проявяват различни когнитивни и емоционални психологически склонности в ежедневието си, както и при вземане на икономически и финансови решения. Това почти винаги се извършва в условията на риск и неопределеност. Една от тези склонности е когнитивният дисонанс - психологическо явление, при което новополучената информация влиза в конфликт с предварително съществуващи разбирания. Когато се появи такъв конфликт, хората най-често усещат психологически диксомфорт - срам, вина, чувство за непригодност към ситуацията и т.н. Това е предизвикано от неправилно решение, неправилна покупка или неуспешна инвестиция. След настъпване на периода на дискомфорт хората правят важни рационализации, за да синхронизират отново когнициите си и да възвърнат и поддържат психологическата си стабилност. Много рядко хората си признават (а още по-рядко пред други хора) че са направили грешен избор или са взели грешно решение. Те модифицират поведението си (когнициите) с цел отново да постигнат душевна хармония. В същото време хората систематично се опитват да се оправдават пред самите себе си и да обясняват своите решения - така те търсят външни причини за постъпките си и за направените от тях самите грешки. Този модел на поведение е психологически много по-лесен, отколкото признаването на собствената грешка и нейното осмисляне и избягване в бъдещето. Поради това поведенческите финанси и повденческата икономика твърдят че хората са не просто ирационални, а по-скоро системно ирационални. Някои по-праволинейни психолози казват че ирационалните хора са просто глупави.

Така например по време на световната финансова криза от 2008 година огромна част от хората обвиняваха банкерите - те бяха обявени за причина за личните и корпоративнтие фалити. Това беше моделът на поведение за справяне с душевния дискомфорт. По този начин голям брой индивиди се опитаха да преодолеят когнитивния дисонанс от загубата на пари, жилище, сигурност, работа, бизнес и семейство. Вместо да направят внимателен анализ и да установят кои са били техните собствени грешни бизнес и финансови решения, довели до загубите, хората започнаха да търсят някой външен виновник за кризата. Интересното в случая е че непризнаването на собствената вина спира до обвинение към банкерите за собствените им големи бонуси и заплати, а не се разпространява към производителите на автомобили и смартфони например. Според СЗО в автомобилни катастрофи загиват около 1 300 000 души всяка година - но въпреки това банкерите, а не автомобилните производители са лоши. Повечето компании, които произвеждат автомобили, имат една маса от изключително лоялни фенове - на BMW, Мерцедес, на италианските автомобили и дори на Москвич. Докато никой не е виждал клуб на почитателите на Morgan Stanley, Goldmann Sachs или Meryll Lynch например - въпреки че и автомобилните производители, и инвестиционните банки са търговски компании, които предлагат на пазара комерсиален продукт. Защо това е така?

Причините са дълбоко психологически. От една страна, автомобилът е нещо атрактивно и дори секси - дори Елън Мъск е решил моделите на Tesla да се наричат с по една буква, като подредените една след друга букви да образуват думата Sexy. От друга страна инвестиционното и особено търговското банкиране са една скучна счетоводна дейност, от която малко хора разбират - а от коли разбира всеки индивид, особено ако е от мъжки пол. Хората вземат кредити, за да придобиват вещи и услуги и в тази ситуация ролята на банкерите е вторична - те само обслужват техните желания. Тогава в тази ситуация кой е по-виновен за финансовата криза? Истината е че всеки от нас е виновен поради липса на финансова култура и непознаване на поведенческите финанси, а не банкерите, евреите, американците, циганите и особено германците (по отношение на шестия фалит на гърците). По-сложното е че парите вече не са само средство с три функции - средство за разплащане, средство за съхраняване на стойност (спестяване) и средство за стопански разчети (средство за измерване на стойността). В много случаи парите се превръщат в цел - т.е. в след - пари. Много от популистите в икономическата и политическата теория обвиняват пазарната икономика за бедите на хората и неравноправието по отношение на разпределението на богатството. Всички те обаче предлагат едно и също - да се изземва стойност от богатите и да се дава на бедните или дериват от това действие - прогресивен данък. Заиграването с данъците се прави и преправя в целия свят - без да се разбира че някои от нас не желаят да учат и работят толкова много и следователно са по-ирационални от останалите. Едновременно с това популистите и комунистите задължително говорят със завист и злоба за този, който притежава Bugatti Veyron например. Въпреки че това притежание не е задължително условие за щастие - не всеки, който има такъв автомобил, е щастлив, и не всеки, който е щастлив, има такъв автомобил, възможно е дори да не притежава автомобил.

За съжаление за много хора парите се превръщат в цел сами по себе си. Първоначалната дематериализация на парите е началното на откъсването на парите от тяхната стойност. Преди началото на световната финансова криза общата стойност на финансовите активи (акции, публичен и частен дълг и банкови депозити) беше равна на 178 трилиона долара, докато в същото време общата номинална стойност на отворените сделки с деривати беше 598 трилиона долара - или около 3 пъти повече от реално съществуващите активи. Медицината и изкуственият интелект скоро ще постигнат удължаване на живота на хората с около 30 - 50 години. Тогава парите няма да бъдат измерител на богатство в смисъла на VW Golf в сравнение с Bugatti Veyron; проблемът ще бъде в това че богатите ще живеят до 120 и повече години, а бедните - около 65 - 70 години. Това ще бъде истинското предизвикателство за пазарната икономика и демокрацията на развитите общества спрямо развиващите се и по-бедните такива. Дали именно по този начин парите няма да се првърнат в цел и след пари - т.е. в нещо, което позволява да се купи друго нещо, което не се продава срещу пари? И това е един от екзистенциалните въпроси на човечеството и истинското неравенство, който неминуемо ще се появи. Но това разсъждение е все още далеч от анархо - популистките изблици, които подтикват хората сега и веднага да вземат от богатите - защо не с кръв и насилие?

Тъй като информацията е много пряко свързана с хакерите и техния начин на мислене и работа, в тази секция на нашите уеб-страници ще се спрем по-подробно темата за хакерските атаки. Известно е че думата хакер се използва в публичното пространство основно в значението на човек, който действа извън закона, има познания на експертно ниво за компютрите и компютърните мрежи, може да прониква в добре охранявани системи и да влияе на работата им. Широката общественост смята че хакерите се занимават с противозаконни дейности, но въпреки това историята показва че те в много случаи имат похвален принос за развитието на информационната епоха. Нещо повече, хакерската субкултура е проводник на основни идеи на контракултурното движение от 60-те години на ХХ век в САЩ, което по това време обединява идеалите на много млади хора за по-добър свят. В общи линии хакерите се оказват бунтари и антисистемни играчи, които в много случаи дори успяват да променят света към по-добро. Историята на хакерската субкултура дължи много на културното наследство на американските академични центрове за развитие на компютърни изследвания и изкуствен интелект. Такива центрове са създадени в края на 50-те години на ХХ век с финансиране от Министерството на отбраната на САЩ в големи университети като Масачузетския технологичен институт, Харвард, Станфорд и други. Различни министерства отпускат финансиране за технологични проекти и изследвания, като това бързо привлича талантливи и интелигентни млади хора. Сред тях са първите хакери. Освен това Станфорд се намира в район, който е център на контракултурното движение през 1960-те години. През този размирен период в Сан Франциско и в днешната Силициева долина се развива хипи-движението и започва бунтът на новите леви. Съчетанието на технологично ориентирани университетски центрове с бохемството на контракултурата е ключов фактор, който формира културата на компютърните хакери. Носители на хакерската субкултура стават студенти, някои от които изобщо не завършват - като например Бил Гейтс. Консолидирането на тази култура се дължи на поредица от постижения на хакерството, които водят развитието на дигиталната епоха до това, което познаваме днес. Първо важно постижение е създаването на персонален компютър от Стив Возниак и неговото успешно налагане като комерсиален продукт от Стив Джобс. Първоначалната идея е била всеко момче да има компютърно устройство, с което да си играе, но това бързо води до компютърна революция за всички. Съществуването на персоналния компютър става етап от развитието на съвременната дигитална епоха. Големите мейнфрейм компютри са били прекалено скъпи и трудни за подръжка; освен това технологията за споделяне на времето (един компютър за няколко потребителя едновременно) не е била достатъчно удобно решение за младежкия ентусиазъм. Персоналният компютър отваря неограничени възможности за експерименти и самообучение в новата технология.

Хакерите с изразени инженерни наклонности като Стив Возниак, които експериментират със създаването на технически устройства могат да се разглеждат като представители на хардуеърните хакери. По време на създаването му (никой освен някои избрани ентусиасти с технически познания и интереси) не е могъл да ползва компютъра на Стив Возниак и Стив Джобс. В това няма нищо учудващо, тъй като гениите често или почти винаги са особняци (чешити на разговорен език), интроверти и откровени социопати. Второто постижение, което същевремeнно помага за консолидиране на хакерската общност, е разработването на софтуер, който да работи на тези компютри и да ги направи по-достъпни и полезни. Хакерите имат сериозен принос за развитието на програмните езици оттогава до днес. Първоначално се развиват езици като LISP (създаден през 1958 година) и BASIC (1964). Във времето ентусиастите, които се увличат от писането на код, оформят групата на софтуерните хакери. Те създават различни полезни приложения - електронната поща, протокола за обмен на файлове TCP/IP, хиперлинка (основата на Световната мрежа), Visiculk (предшественик на Excel) и много други.

Третото постижение на хакерството, което помага за консолидиране на хакерската общност е установяването на общ код за поведение – така наречената хакерска етика. Тя е спонтанен резултат от дейността, навиците и разбиранията на хакерите, който е обобщен и описан от журналиста С. Леви през 1984 година - аналогията с едноименния роман на Джордж Оруел е може би уместна в случая. Хакерската етика служи и като отправна точка, която определя идеите на хакера. Нейните първоначални принципи са следните:

1. Достъпът до компютри – и всичко, което може да те научи на нещо относно начина, по който работи светът – трябва да бъде неограничен и пълен

2. Винаги се придържай към правилото „учене чрез правене”

3. Цялата информация трябва да бъде свободна и безплатна - включително и софтуерът. Остава открит въпросът кой ще се заплаща труда на хората, които създават софтуер и събират и систематизират информацията?

4. Недоверие към авторитета – промотиране на децентрализацията

5. Компютрите могат да направят живота по-добър

6. Хакерите трябва да бъдат оценявани по уменията им, а не по съмнителни критерии като научни степени, възраст, раса или позиция

7. Можеш да създаваш изкуство и красота на компютъра.

Според Леви, тези, които се придържат към всички основни принципи на хакерската етика, се възприемат като бели хакери. Тези, които не спазват принципите на кода за поведение, се наричат черни хакери. В същия смисъл се употребяват и названията бели шапки и черни шапки. Белите хакери създават решения за проблемите на хакерската общност, а черните рушат постигнатото, като създават зловредни програми, които могат да унищожават продуктите на труда на други хора. Оттук произлиза и названието чупещи хакери или crackers. През призмата на хакерската етика се оформят полюсите на добрите и лошите, като много често названието хакер остава само за първите. Произходът на хакерството от контракултурата от една страна и от университетските кампуси от друга влияе на формирането на изброените етически принципи. Някои от тях остават непроменени във времето и се вливат в мейнстрийм културата, като своеобразно наследство от културната революция, трансформирано в дигитална форма.

Обединяващата сила на идеите се проявява изключително убедително през 90-те години, когато в рамките на хакерската субкултура се утвърждава Общността на отворения код. Това става при създаване на операционната система Линукс с доброволния труд на хиляди хакери. Написването на Линукс през 1990-те години е четвърто постижение на хакерите, което дава рещаваща подкрепа за Движението за отворен код и свободен софтуеър от 1980-те. Споделянето на кода позволява на хакерите да ползват готови решения като налично знание за своите собствени решения и иновации и допълнително стимулира разрастването на хакерската общност. Свободният софтуер става концепция за безплатно разпространение на софтуера, така че всеки да има достъп до него и може да го ползва – което отваря пътя към персоналния компютър за масовия потребител. Това също стимулира разрастването на днешните хакерски общности. Движението за отворен код и свободен софтуер има важни икономически и социални измерения, които все още са в процес на развитие. Хакерската субкултура и отвореният код пренаписват доста правила в икономиката и значително променят практиките за защита на интелектуалната собственост с лицензи като ГНУ, Криейтив Комънс и други. Създават се колаборативни проекти, около които се изграждат силни общности и се утвърждават множество лицензи на отворения код. Въпреки предизвикателствата на пазарната икономика, практиките на отворения код все още се ползват с кредит на доверие, който подкрепя нови колаборативни проекти. Не на последно място, обединяваща идея на хакерството е тази за създаване на нов по-хуманен свят - съществува дори Декларация за независимостта на киберпространството. Първите хакери са били анархисти, левичари, либертарианци – деца на контракултурата, изправени срещу статуквото като стил на живот (неформалност и бохемство) или като готовност за участие в про-демократични политически събития.

През 1990-те години отчетливо се оформят хакерски групи от така наречените хактивисти. Те започват да се включват активно в политически действия като организират виртуални аналози на физически протести и стачки предимно чрез DDoS атаки към правителствени и корпоративни сайтове. Те са много активни в края на 90-те и първото десетиление на XXI век и взимат участие в събития като войната в Косово, протести на движението „Окупирай Уолстрийт”, протестите в Египет през 2011 година и доста други. Активизмът на хакерите става причина за въвеждането на нови термини - хактивизъм, синтез между две други думи, който веднага се асоциира с езика Новговор от романа "1984" на Джордж Оруел. Хактивизмът днес се разраства благодарение на достъпни за всички дигитални инструменти (социални мрежи) и отстояващото гражданство е основна концепция за политическо действие в дигиталното общество. Защо на фона на всички приноси, които има хакерската субкултура към създаване на дигиталното общество днес, хакерството все още се смята за нещо негативно? Вероятно част от отговора е че през годините, с развитие на компютърните технологии и Интернет, възможностите за извършване на компютърни престъпления нарастват. Онлайн търговията, банковата информация, онлайн комуникацията и електронните правителства стават източник на доходи (пряко или косвено), които прехвърлят престъпността от физическия във виртуалния свят.

Престъпниците в дигиталната епоха също имат хакерски умения. Медиите са прословути с любовта си към лошите новини. Логично е с развитието на Интернет, в медийното пространство думата хакер да се обвърже изключително с нелегалното проникване в компютърни мрежи и системи, кражбите на номера на кредитни карти, кражбите на данни, източването на сметки и др. Това причината за негативното отношение на обществото към хакера. Медиите дълги години не правят разлика между хакер и престъпник и популяризират употреба на думата, с която много хакери не са съгласни. Въпреки че днес огромна част от информацията е достъпна и свободна, историята на хакерската субкултура не е достатъчно позната и не представлява предмет на особен академичен интерес. Тя също не се възприема като свързана с мейнстрийм културата, което е парадоксално предвид приноса ѝ в нейното оформяне. Днес идеята за хакерството все още страда от суеверия за свръхспособности и митове за екшънгерои.

Етичният хакер е специалист по киберсигурност, чиято задача е да идентифицира и поправи слабости в киберзащитата на компютри и компютърни мрежи. Използването на това понятие има няколко позитивни и няколко проблемни страни.  Въвеждането на израза „етично хакерство” противодейства на негативния образ на хакера. То цели да представи хакерството като конструктивна дейност, която по никакъв начин не нарушава закона и служи на компаниите и правителствата да подобрят сигурността на системите си. Етичното хакерство е относително нова концепция, употребявана еднонозначно с тази за белия хакер или в смисъл на наследник на белите хакери. Етичното хакерство се учи. Това е много положителна стъпка към разбирането за хакера, защото отхвърля сянката на гениалността или изключителността от него, както и всякакви митологеми. Етичното хакерство като концепция е демократично и показва, че всеки може да учи и да стане изключителен професионалист. Етичното хакерство донякъде дори пренася хакерството в мейнстрийм културата. То ясно заявява, че хакерът не е престъпник, а човек, необходим на обществото. Поради недостиг на ИТ специалисти днес дори има обучителни курсове за етични хакери.

Предвид факта, че в учебниците или курсовете по етично хакерство много често не става дума за етика, думата „етичен” е доста подвеждащ момент. Нещо повече, практически употребата му показва проблеми не само по отношение на закона, но и на морала. През последните няколко години обект на хакерски атаки в България са частни компании и държавни институции. Сред тях са сайтът на Търговския регистър, Министерството на образованието и Националната агенция за приходите. Хакерска атака, която има последствия за стотици хиляди хора, е атаката срещу НАП през юни 2019 година. Обвиняем по следствието стана частна компания за киберсигурност, в която според собствениците работят именно етични хакери. В хода на разследването свидетели твърдят че действието на обвиняваната компания се вписва в нейния бизнес модел, а няколко частни фирми, които са били обект на неоторизирано влизане в системите им потвърждават, че то е било последвано от предложение за подобряване на защитата. Известно е също, че компанията е продавала за големи суми информация от хакнатите бази данни. Тоест в действията си етичните хакери от частната охранителна компания не показват етични съображения, а финансови мотиви и действат като кракери. Това не накърнява техните професионални умения, но създава проблем с определението етичен. Кибератаката срещу НАП е добър повод за някои разсъждения в стила на покойния професор Вучков. Етичният хакер владее инструментите и похватите на злонамерения хакер и тествайки защитата на набелязаната цел, той всъщност извършва хакерска атака. Етичните хакери са етични само при определено условие - когато хакерската атака следва, а не предшества юридическото съгласие на собствениците на компютъра, мрежата или компютърната системата да бъдат подложени на хакерска атака. Така названието етичен хакер няма за цел да описва моралните качества на киберспециалиста. То описва юридическите правила на професия, в която няма ясни морални ангажименти. За разлика от първоначалните хакери, които са единствено хора с повече свободно време, етичните хакери служат на целите на институции или частни компании. Свободата е характеристика на дейността на хакера, която в съвременните опити да се определи един киберспециалист като етичен хакер се пренебрегва. Ако етичният хакер служи на своето правителство, това не означава, че действията му са морални, а може дори да не са законни. Малко са тези като Едуард Сноудън, които от етични съображения ще захвърлят блестяща кариера, за да изобличат незаконни действия на своя работодател. От друга страна, всяко етическо действие се тълкува с оглед на предварително изградена рамка за цел и смисъл на живота, без да поставя под въпрос рамката. Радикалните ислямисти също имат морални основания да работят като етични хакери за своя Ислямска държава. Не на последно място, етичен е твърде противоречиво определение дори за оригиналния хакер. Исторически той е наследник на политическия и ценностен бунт на новите леви и хипитата, тоест на опита за релативизация и либерализиране на ценностите. Либертарианската или анархистична ориентация на много от първите хакери съвсем не се съгласува със служба за традиционния морал, държавата и закона.

През първите три десетилетия от развитието на хакерската субкултура (1960-1990) хакерите са действали като откриватели, изобретатели, социални иноватори, бунтари, а някои от тях и мечтатели за по-добър свят. Случаят с НАП, както и много други, показват твърде голямата лекота, с която днес хакер се използва за всеки финансово-мотивиран извършител на киберпрестъпление. С оглед на приносите на конструктивното хакерство към дигиталната епоха, е нужен много консерватизъм в употребата на думата хакер. Безспорно балансът между хакерството и законността винаги е бил крехък, но хакерската етика има набор от принципи и практики, създаващи определен ценностен контекст за изграждане на хакера, включващ разбиране за историята на хакерите, техните институции и практики като общност.

Може ли етичният хакер да се разглежда поне като наследник на белия хакер? Белият хакер е етическо определение в духа на хакерската етика. Идеята за етичния хакер е опит да се копира това определение, като проблемът е, че то се прилага в исторически нова среда. Хакерската субкултура се е превърнала в мейнстрийм култура. Гаражът – в транснационална компания. Хобито на хакерите вече е най-популярната професия в дигитализираните общества. Белият хакер е свободен, етичният хакер е наемник. Не е невъзможно етичният хакер да бъде наследник на белия хакер - просто не всеки, който работи като етичен хакер по подразбиране е бял и хакер. С оглед на противоречията около понятието етичен хакер е добре да се говори етически неутрално за личността и професията и да се оценява само качеството на действието. Тоест изразът „ethical hacking”, етично хакване, работи далеч по-добре от „ethical hacker”, етически хакер. Понятието етично хакерство набира популярност в момента, но е подвеждащо название с много потенциални противоречия – и етически, и юридически. Извън митологемата за съществуването на етичен хакер, за професионалиста е най-правилно да се говори отвъд доброто и злото, като се нарича „penetration tester” на английски, или „специалист по киберсигурност” на български. Използват се и още някои цветове (освен черното и бялото) за обозначаване на харкатера и начина на действие на различните видове хакери - точно в духа на филма "Петдесет нюанса сиво". Сиви хакери са тези, които не причиняват вреда, но се забавляват да хакват нелегално различни системи. Това е статистически най-популярната и общо-взето безвредна форма хакерски атаки. Червените хакери са описвани като любители на чувствителна и секретна информация. Сините хакери са асоциирани с Майкрософт. Зелените хакери са новобранци в процес на натрупване на опит.