Пространството е безгранична триизмерна непрекъснатост, в която се разполагат всички предмети (обекти и субекти) и в която се случват всички събития. Физическото пространство обикновено се разглежда в три линейни измерения, макар че някои клонове на съвременната физика използват по-прецизни модели с четириизмерен континуум, наричан пространство - време. В математиката се изучават абстрактни пространства с различен брой измерения и различна структура. Макар че концепцията за пространство е от фундаментална важност за разбирането на физическата Вселена, във философията няма единно мнение дали то трябва да се смята за обект, за отношение между обектите или за част от метод на възприемане на света. Множественото число на думата е пространства, а самият термин е от среден род. Освен основното значение терминът има и някои допълнителни:
Само в единствено число - форма на съществуване на материята, която има протяжност (размери) и обем
Неограничена широта - космическото пространство според съвременната наука няма начало и край
Празно, незаето разстояние между две неща. Свободно пространство - в анатомията този термин има осбено важно значение, тъй като в организма на човека има различни съединителнотъканни пространства, в които се развиват различни патологични и физиологични процеси. Изучаването на тези пространства е от ключово значение за разбирането на същността на тези процеси и от там - евентуално за тяхното повлияване с лечебна или диагностична цел
Участък от земната повърхност; територия. Наводнението засегна голямо пространство
В българския език се използват и прилагателни, които произлизат от съществителното пространство - пространствен или пространствени. Синоними на съществителното име са простор, протежение, разстояние, площ, повърхност, плоскост, място, промеждутък, местност, област, район, дължина, обхват, обсег, ширина, широта.
Пространството е разделено от времето и съдържа безкрайни възможности. Разликата между „тук”, „там”, „вътре”, „вън”, „близо” и „далеч” в даден момент става трудно забележима. Пространството е вид неизмерима шир, чиито център е неизвестен, непонятен за човешките представи и безкрайно далечен; това е шир, която се разпространява във всички посоки; то символизира безкрая, в който се движи Вселената. По този начин пространството обхваща всемира в неговата цялост със съществуващото и вероятното в него. В смисъла на разположение на даден предмет или събитие пространството символизира сбор от координати или ориентири, които представляват подвижна система от връзки спрямо някаква точка, тяло или център. Разстоянията вече нямат значение, доколкото е все по-трудно да се определя граница в реалния свят. Ето защо изследователят Бауман с основание твърди, че трудно можем да говорим за край на географията. Пространството символизира външната или вътрешната среда, в която се движи всяко битие ориентирано в две посоки – изток-запад; север-юг; зенит-надир; дясно-ляво; годе-долу; вътре-вън… Пространството може да бъде разглеждано и като мярка за движение – преди, по време на и след. Говори се също за вътрешно пространство, символизиращо сбор от човешки възможности, от съзнателно и несъзнателно.
Човешките творения във всички части на земното кълбо и във всички области на познанието са умалени копия и изображения на космоса, преход от хаоса на вероятностите към порядъка на същественото както в материален, така и в духовен смисъл. Прекосяването на храма, японската градина, свещеното гробище или поглеждането в монитора често е мистичен пространствен преход. Никога, от каквато и да е точка да се насочва погледът пространството не може да бъде обхванато цялостно, затова безкраят би могъл да бъде проектиран дори върху ограничена повърхност. Не напразно Гастон Башлар предлага едно позитивно разглеждане на пространството - говори за така нареченото щастливо пространство. Башлар разглежда пространството като натоварено с човешки стойности. Стойности, които ние искаме да защитим, за да направим уютно пространството. Това не е безразличното пространство на учения, а топлото и изживяно място, пълно с привличащи, пък било то и въображаеми образи.
Според Карл Густав Юнг при разглеждането на една сграда можем да открием че горният и етаж е построен през XIX век, партерът – през XVI, а под него е вградена кула от II век. Под нея може да се открие пещера със сечива от кремък както и останки от ледникова фауна в най-долните слоеве. Така според Юнг изглежда и човешката душа. Не може да не се обърне внимание на факта, че отново описанието на пространството се отнася като структура към душата на човека. Всъщност в по-общ смисъл всякакви идеи и абстрактни понятия могат да бъдат представени нагледно доста по-разбираемо като пространствени форми.
Разположението на пластовете в един външен обект (сграда) отговаря на посоките горе и долу, по същия начин е ориентирано и образното слизане към дълбините на човешката душа. Външното пространство е същото каквото и вътрешното пространство. Диалектичността на понятията малко и голямо е поставена в рамките на въображението. Какви са особеностите на знанието ни за видимата и невидимата физическа реалност? Има ли приоритет някоя от тях? Имат ли те общи и специфични закономерности? Можем ли да построим реална, истинна картина на света, независимо от и едновременно с двойнствеността реалност – виртуалност? Пространството се състои от безброй много явления и закономерности. Ние се стремим да навлезем все по-дълбоко в тях като използваме предимно индуктивния метод. От същностните характеристики на ограничен брой явления съдим за общото, безкрайно, и непознато многообразие. Ние достигаме интуитивно до това прозрение. Интересното тук е, че колкото по-задълбочени и доказуеми опитно са нашите твърдения, толкова по-противоречащи са те на традиционните знания и мислене. В търсенето на реални закони ние се сблъскваме с нови предизвикателни схващания за безкрайност, единство, общовалидност. Готови ли сме да ги разберем? Искаме ли да ги разберем? Като че ли не. Консервативните, насаждани ни столетия идеи запазват стабилни позиции и човекът трудно преодолява тази зависимост. Той се страхува от новото. Новото означава започване отначало, а за това много често не е достатъчен един живот. Платон говори за съществуването на свят, създаден по образец на единственият свят на идеите. Космосът е създаден от хаоса и като всяко телесно нещо е ограничен във Времето. С възникването на Космоса възниква и Времето. Космосът се характеризира като живо одухотворено същество или природа, доколкото притежава душа и ум. Това е дар от този, който го е сътворил.
Според много митове, легенди и религиозни представи небесните тела приличат на живи същества, защото световната душа им дава живот. Тези идеи са застъпени особено силно в древногръцката митология и религия и нейния правоприемник - римската митология. Космическата душа се разполага от центъра до границите на света, като го обгръща. Светът е със сферична форма. Зад нашия пространствено ограничен свят се простира невидимата, неосезаема област, която достъпна единствено за ума. През последните няколко столетия човекът е успял да проникне доста далеч в пространството на Вселената - единствено с помощта на наблюдения и съответните умозаключения, тъй като все още нямаме технологичната възможност да пътуваме дори и извън пределите на нашата Слънчева система. Поради това астрономите изтъкват (не без основание) че тяхната наука показва колко нищожен тялом и колко велик духом е човекът.
В природата, която предлага Аристотел, съществува един единствен свят, притежаващ „всеобщи закономерности” и образуван от “единна материя”. Наличието на множество светове се отрича. Наличието им би означавала, че всеки отделен свят би могъл естествено да се движи към центъра или към периферията на Космоса. Така естественото движение към центъра на един свят би се оказало неестествено по отношение на друг свят. Така Космосът е ограничен в пространството, защото безкрайността е синоним на неопределеност, безформеност, на отсъствие на вътрешен логос. Светът има форма на сфера, а щом е така то той включва ограничено пространството и следователно има крайни размери. Водят се упорити спорове за това колко точно е голяма Вселената и дали настина има край - с помощта на различни научни методи диаметърът на цялята Вселена се определя в рамките на 13 или дори до 45 милиарда светлинни години! За момента не е известно какво има зад този предел - очевидно има физични закономерности, които човешкият ум не е в състояние да разбере. Според последните проучвания наблюдаемата вселена е разпръсната в рамките на пространство с диаметър от поне 93 милиарда светлинни години. За сравнение диаметърът на типичната галактика е само 30 000 светлинни години, а средното разстояние между две съседни галактики е 3 милиона светлинни години. Млечният път има диаметър от около 100 000 светлинни години, а най-близката галактика Андромеда е на разстояние от 2.5 милиона светлини години. Вероятно има 100 милиарда галактики в наблюдаемата вселена. Най-малките галактики съдържат около 10 милиона звезди, а най-големите - по няколко трилиона звезди. Една груба оценка показва, че броят на звездите в наблюдаемата вселена е повече от един секстилион (1021), макар че някои астрономи дават оценка от около 70 секстилиона (7 × 1022).
Материята е хомогенно разпределена, ако се усредни на разстояние 300 милиони светлинни години.[21] На по-малка скала обаче материята има струпвания. Атомите формират звезди, звездите формират галактики, галактиките образуват купове галактики и най-накрая свръхкупове (купове от купове). Материята е също така изотропна, което означава че няма разлика в разпределението ѝ в различните посоки.[22] Вселената има и силно изтропно микровълново електромагнитно излъчване, което отговаря на топлинното излъчване на абсолютно черно тяло при температура 2.725 K.[23] Хипотезата, че едромащабната структура на вселената е хомогенна и изотропна се нарича космологичен принцип,[24] което се подкрепя от астрономични наблюдения. Сегашната плътност на вселената е много ниска, грубо казано около 9,9 × 10−30 грама на кубичен сантиметър. Съотношението маса-енергия се състои от 73% тъмна енергия, 23% студена тъмна маса и 4% обикновена материя.[25] Свойствата и характеристиките на тъмната материя и тъмната маса са почти напълно неизвестни. Тъмната материя се държи като обикновена материя и забавя разширението на вселената. Тъмната енергия, от друга страна, ускорява разширението. Възраст на вселената Вселената е много стара и както самата тя, така и представите за нея продължават да еволюират. Най-точното приближение за възрастта ѝ e 13,73±0,12 милиарда години, базирано на наблюдения на реликтовото излъчване.[26] Съществуват и други методи (като използване на радиоактивни изотопи), но те са значително по-неточни и дават приближения от 11 до 20 милиарда години[27] или от 13 до 15 милиарда години.[28] Вселената се променя непрекъснато и погледнато исторически, никога не е била една и съща. Така например броят на квазарите и галактиките се мени, а самото галактическо пространство се разширява. Учените, които правят приземни наблюдения (и по този начин свързани с редица ограничения) трябва да имат предвид, че когато наблюдават светлината от галактика на разстояние 30 милиарда светлинни години, тази светлина е пътувала всъщност само 13 милиарда години, защото пространството между тях се е разширило. Това се потвърждава от наблюденията на далечни галактики, при които се забелязва червено отместване. Излъчваните фотони преминават към по-голяма дължина на вълната и по-малка честота по време на пътуването си. Наблюденията на супернова от тип Ia показват, че този процес на разширение се ускорява. Състав и структура Елементарните частици от които е съставен космосът: шест лептона и шест кварки са в състава на почти всичката позната материя; така например протоните и неутроните в ядрото на атома са съставени от кварки, а електронът е лептон. Тези частици взаимодействат помежду си с помощта на калибровъчни бозони, показани в средата. Хигс бозонът обяснява как частици без маса (с нулева маса в покой) успяват да създадат маса в материята. Гравитонът, който е хипотетична частица, калибровъчен бозон за гравитация, не е показан Изобилието на различни химически елементи – по-специално на леки като водород, деутерий и хелий изглежда едно и също в цялата наблюдаема вселена. Количеството материя е много по-голямо от количеството антиматерия, което вероятно се дължи на нарушението на CP инвариантността. Не съществува електрически заряд като цяло, така че изглежда, че гравитацията е преобладаващата сила на взаимодействие, когато става въпрос за космически размери. Не съществува нито импулс, нито момент на импулса на вселената. Космосът има гладък пространствено-времеви континуум състоящ се от три пространствени и едно времево измерения. Тримерният космос е плосък (кривината му е много близка до нула), което означава, че в много добри приближения може да се ползва Евклидова геометрия. Пространство-времето изглежда също с проста топология. Въпреки това не бива да се изключва възможността за съществуването на повече измерения и много по-сложни топологии и връзки между тях.
Вселената следва едни и същи физични закони.[34] Съгласно стандартния модел материята е съставена от три поколения лептони и кварки, които са фермиони. Тези елементарни частици взаимодействат помежду си чрез три фундаментални взаимодействия: електрическо, което включва електромагнетизъм и слабото ядрено взаимодействие; силното ядрено взаимодействие, което е описано от квантовата хромодинамика; и гравитацията, описана от общата теория на относителността. Първите две могат да бъдат описани от квантовата теория на полето. С известни ограничения специалната теория на относителността е валидна за метагалактиката. Няма отговор на въпроса защо физичните константи запазват стойностите си и защо имат тези стойности, като например константата на Планк h и гравитационната константа G. Известни са няколко закона за запазване: закон за запазване на електрическия заряд, закон за запазване на импулса, закон за запазване на момента на импулса и закон за запазване на енергията. Те са свързани със симетрии и математически тъждества. Форма Най-популярният модел на вселената, произход и разширение. Формата или геометрията на вселената бива локална и глобална. Под форма обикновено се разбира топологията и кривината, макар истинската картина да е много по-сложна от това. Анализ на данни от реликтовото излъчване водят до извода, че вселената, пространствено погледната, е плоска, което означава, че може да се приложи Евклидовата геометрия. Грешката е по-малко от два процента. Космолозите обикновено работят с „отрязък“ от пространствено-времевия континуум. Що се отнася до наблюдения, участъкът от пространство-време, който може да се наблюдава, е обратният светлинен конус. Ако наблюдаемата вселена е по-малка от цялата вселена, глобалната структура не може да бъде определена само с наблюдения, защото ни ограничава само с малка част от нея. През октомври 2001 година, НАСА започва да използва космическия апарат WMAP (Wilkinson Microwave Anisotropy Probe) за събиране на данни за реликтовото излъчване и по този начин да погледне назад във времето, когато вселената все още се е зараждала, а също така да определи формата на вселената. Първите данни са публикувани през февруари 2003 година. През 2009 година Европейската космическа агенция изстрелва космическата обсерватория „Планк“, за да анализира микровълновото излъчване с много по-голяма разделителна способност и да получи по-добра представа за формата на ранната вселена.
Сътворението на света е космогоничен мит и изначална легенда в митологията на почти всички религии, особено на световните, тези с претенции да са всеобщи и универсални. Сътворението на света, а и на историята, е дело на демиурга (на гръцки: δήμος). Посредством митологията и религията, понятието за „сътворението на света“ преминава и в политиката, залягайки във водещите геополитически теории и конструкти (понятиен апарат), стремящи се да представят и обосноват идеологиите си или като едно „ново начало“ /либерализма на Френската революция и комунизма на Октомврийската революция/ или като трансцендентално произхождащи още от „сътворението на света“ /консерватизма и консервативните революционери/. Митологията за сътворението на света се заражда в земите от „Плодородния полумесец“, които са люлка на най-древните цивилизации. Всички митове за сътворението на света са свързани с някакви божества, които могат да променят формата и образа си. Често в тях е залегнала идеята за хаоса. Хаосът е безформен и се асоциира със злото докато реда с доброто.
Теория на Големия взрив Големият взрив е научна теория на космологията, описваща ранното развитие на Вселената. Разширяването на Вселената, което следва от уравненията на общата теория на относителността, бива потвърдено с наблюденията за раздалечаване на галактиките. Екстраполирайки назад във времето, може да се направи извода, че Вселената е била или много малка, или дори е била събрана в точка – така наречената сингулярност. Теоремата на Хокинг-Пенроуз показва че от уравненията на общата относителност следва, че такава точка даваща начало на пространството и времето трябва да е съществувала. Естествено следствие от това е, че в миналото Вселената е имала по-висока температура и по-висока плътност. Терминът „Големият взрив“ се използва както в тесен смисъл за момента, в който започва разширението на Вселената (закон на Хъбъл), така и по-общо за преобладаващата днес космологична концепция обясняваща произхода и еволюцията на Вселената. Терминът „Големият взрив“ е въведен през 1949 от Фред Хойл в радиопрограма на BBC. Едно от следствията на Големия взрив е, че условията в днешната Вселена са различни от тези в миналото или в бъдещето. Съгласно този модел Джордж Гамов предвижда, през 1948, че от ранната гореща фаза на Вселената трябва да е останало остатъчно лъчение, което трябва да има спектър на абсолютно черно тяло и да идва от всички посоки на небето. Така нареченото реликтово излъчване е открито през 60-те години на XX век от Пензиас и Уилсън и служи за потвърждение на теорията на Големия взрив срещу основната ѝ алтернатива, теорията за устойчивото състояние. Според теорията за Големия взрив преди 13,8 милиарда години Вселената е в безкрайно плътно състояние с огромна температура и налягане. За първите 10-33 секунди от съществуването на Вселената няма задоволителен физически модел. Общата теория на относителността предвижда гравитационна сингулярност, където плътността става безкрайна. За разрешаване на този парадокс е нужна теорията на квантовата гравитация.
Мултивселена или мегавселена е хипотетичното множество от всички възможни реално съществуващи паралелни вселени (включително и нашата), които взети заедно, съдържат всичко, което съществува – пространство, време, всички форми на материя, енергия, импулс и физичните закони и константи, които са в сила в тях. Това е една от така наречените непроверуеми теории защото не подлежи на експериментална проверка. Терминът за първи път е въведен от Уилям Джеймс, американски философ и психолог, през 1895 година и след това популяризиран от писателя фантаст Майкъл Муркок. Космологът Макс Тегмарк изказва предположение, че на всеки математически непротиворечив набор от физични закони съответства независима, но реално съществуваща вселена. Макар че това предположение не може да се подложи на експериментална проверка, то поне дава отговор на въпроса защо наблюдаваните физични закони и физични константи са именно това, което са. Според неговата таксономия съществуват нива, които са подредени така, че всяко следващо ниво съдържа предишните и гради върху тях. Частта от Вселената, която е видима, защото светлината или други сигнали са имали време да стигнат до нас, е 93 милиарда светлинни години. Наблюдаемата Вселена е 93 милиарда светлинни години в диаметър, но е нараствала в продължение на 13,8 милиарда светлинни години. Това изглежда парадоксално на пръв поглед, защото знаем, че нищо не се движи по-бързо от светлината. Тогава радиусът на Вселената трябва да е не повече от 13,8 милиарда светлинни години, нали? Нищо не се движи по-бързо от светлината, както Айнщайн заяви за първи път през 1905 г. и това се отнася за всичко, което се движи в пространството - фотони, протони, неутрони, звезди, галактики, ракети и др ... но това не се отнася за самото пространство! Пространството може да се движи по-бързо от светлината и на два пъти това всъщност вече се е случило: много скоро след Големия взрив започва много кратко, но изключително бързо разширяване на Вселената, наречено инфлация. То започва 10-36 секунди след Големия взрив и продължава 10-24 секунди, но Вселената се разширява 1060 пъти преди да установи сегашния си темп на разширяване. И разширяването е било по-бързо от светлината. от края на двадесетте години на миналия век, Едуин Хъбъл (Edwin Hubble) установява, че Вселената се разширява и галактиките се отдалечават от нас. Хъбъл определя, че това се случва по известния закон на Хъбъл, v=HoD, където v е скоростта на отдалечаване на една галактика, Ho е константата на Хъбъл постоянна и D е разстоянието до системата. Колкото са по-далечни галактиките, толкова по-бързо се отдалечават от нас. Там е работата, че не самите галактики се отдалечава от нас, защото това би било експлозия. Всъщност галактиките се движат заедно с разширяването на пространството, заедно с всичките стотици милиарди други галактики във Вселената. От закона на Хъбъл следва съществуването на т. нар. Обем на Хъбъл, част от Вселената, в която галактиките се отдалечават със скорост до скоростта на светлината от нас. Това означава, че извън този Обем на Хъбъл има област, в която галактиките се отдалечават от нас със скорост повече от скоростта на светлината. Ако при инфлацията на Вселената, някои области от нея са излезли от извън нашия "кръг" на наблюдение и ако при разширяването по Хъбъл части от Вселената се разширяват дори по-бързо от светлината и по този начин никога няма да бъдат видими за нас, как може да разберем колко е голяма цялата Вселена? Оказва се, че все пак можем да кажем нещо смислено за Вселената извън наблюдаемата Вселена със сигурност. Въз основа на наблюденията, включително от космоса, може да се заключи, че Вселената е плоска, т.е., че кривината на Вселената не е положителна или отрицателна, а нула. Освен това, Вселената е хомогенна, т.е. Вселената за всички наблюдатели изглежда еднакво, без значение къде се намират те, и изотропна, което означава, че Вселената изглежда по един и същи начин във всички посоки за всеки наблюдател. Това, че Вселената е хомогенна и изотропна е космологичен принцип, термин за пръв път въведен през 1933 г. от Артър Милн. От това, че Вселената е плоска и космологичния принцип следва, че наблюдател в една галактика на ръба на видимата за нас Вселена също ще забележи, че Вселената е хомогенна и изотропна (виж схемата по-горе). Изчисленията на базата на това показват, че цялата Вселената трябва да бъде най-малко 400 пъти по-голяма от видимата Вселена. Според инфлационния модел, видимата вселена е била приблизително с размерите на кварк преди началото на инфлацията и с големината на песъчинка след това. Ако размерът на цялата Вселената преди инфлацията е разстоянието, което светлината може да пропътува след Големия взрив, то цялата Вселената ще е около 10 27 по-голяма от видимата Вселена. С други думи, да сравним видимата Вселена с цялата Вселена е като да сравним една песъчинка с видимата Вселена. Цялата вселена излиза, че е голяма 93 млрд х 1027 светлинни години, тоест цялата Вселена е голяма, много голяма, а може би дори безкрайна.
Празното пространство не съществува, защото пространството се съдържа в света, а не светът в пространството. Закономерностите са присъщи само на крайните неща. Светът е сбор от ограничени , отделни части и като такъв той също е ограничен. Михаил Бахтин под влияние на Айнщайн въвежда в литературознанието понятието хронотоп (време-пространство) и показва, че хронотопът в различните жанрове и при различните автори е различен – стълбата е вход към самотата; изходът от дома е символ на изход от самотата и излаз във враждебното пространство. При изкачването на стълбата идват на ум неочаквани решения, решават се мъчителни проблеми. Пространството играе роля на медиатор – врата, прозорец, огледало – граница между света на стаята и света вън от нея. Струва ти се че прозорецът те води в реален свят, а той те води в илюзорен. Огледалото дели света на живите от този на мъртвите.
Пространството има три основни категории – затворено/отворено, правота/изкривяване и величие/микроскопичност. В практиката на пространството се гледа като на свързващ елемент между говорещия и слушащия. Тук голяма роля играят понятията тук и там. Те формират и определят положението на говорещите един спрямо друг, както и спрямо всичко, което ги заобикаля. Необходимо е да се обърне внимание и на факта че ориентацията и при двете понятия е спрямо позицията на човешкото тяло. Още по-интересното е че в японския език всъщност има три показателни местоимения - коре, соре, аре. Първото означава това (респективно тук), второто - онова (там), а третото - обект, отдалечен на равно растояние от говорещия и слушащия. Тази система на показване няма аналогия в нито един език. Налага се въвеждането и на допълнително понятие – никъде, което пък съществува във всеки един език. Това вече описва пълната картина на нашата пространствена ориентация – тук, там и никъде.
Осигуряват ли ни точност тези понятия и дали изобщо можем да се ориентираме коректно чрез тях? Очевидно да, след като се използва във всички езици на планетата Земя. Най-често понятието тук показва че сме в сетивна близост до конкретни външни обекти. Можем да променяме положението си спрямо тях, но те винаги ще си останат тук за нас, след като можем да имаме усещания и възприятия за тях. Подобни сенсуалистични нагласи често ни ограничават. Интересното в случая е, че можем да използваме тук и за онези неща, които не са в полезрението на нашите сетива но ние все пак се чувстваме в съприкосновение с тях, макар и не телесно. Например „тук – в града” или „тук – на планетата Земя”. Вижда се че параметрите на тук са доста разтегливи и зависят единствено от контекста на разговора, който водим. На една ръка разстояние са нещата, които са обичайни за нашето ежедневие, които са познати, с които се срещаме и взаимодействаме. Всичко това е близо - става въпрос за интимността и одомашняването, които правят нещата опознаваеми. Ние се връщаме у дома и това ни прави спокойни - общо взето усещането за сигурност прави повечето хора щастливи, докато несигурността рядко носи щастие.
При понятието там се наблюдава същата закономерност. От една страна там може да е в обсега на моите ръце, но може и да е на светлинни години разстояние. Определяйки нещо там, ние като че ли се опитваме да обхванем много по-големи пространства с нашите мисли. Пространства и светове, които са ни непознати, но ни привличат ни и успокояват. Защото ние постигаме увереност, че такива пространства има и че те наистина не могат да бъдат наше достояние по начина по който може би мечтаем. Далеч е другата страна на пространството. Това е отдалечеността, която плаши, изпълва всичко със студенина и като че ли блокира сетивата. Лутайки се между тук и там, ние често изпадаме в парадокси.
Според логическите закони след като нещо е тук, то не може да бъде там - поне според законите на физиката на Нютон това е така, докато при квантовата физика нещата стоят по коренно различен начин. Дори в пространството, което единодушно наричаме реалност виртуалното не е за пренебрегване. Еднородно ли е пространството? Съществуват отделни отрязъци от пространство, в които религиозният човек може да се потапя. По отношение на виртуалното пространство в сравнение с реалността тази раздробеност на места също присъства. Нищо не може да се извърши и нищо не може да започне без предварителна ориентация, а всяка ориентация предполага наличието на отправна точка. Този център в конкретния случай е човекът. Той се превръща в абсолютната и неподвижна точка. Човекът не може да се разграничи така лесно от религиозното поведение. Аналогично е положението при виртуалната реалност. Колкото и навлязъл да е в нея, човек не може да се отърси от реалното си съществуване, от действителното си битие - поне на днешното ниво на развитие на технологиите. В същото време колкото и зависими да сме от реалността си, ние не пропускаме да се проявим и във виртуалността, да сложим нова маска, да станем нещо различно от това, което дори ние самите не познаваме. Поради това с появата на Интернет започна и бурното развитие на всякакви виртуални преживявания - първоначално канали за чат, впоследствие - форуми, а социалните мрежи създадоха истинска революция! Във виртуалното пространство всеки един от нас може да бъде какъвто и каквото си поиска - дори се създадоха виртуални самоличности (аватари, като същестува и филм по темата). Създателят на Фейсбуук Марк Цукърбърг дори се опита да създаде виртуална Вселена (Мета - както и беше наречена компанията му), засега безуспешно, но в бъдеще и това ще се реализира на практика. Тогава какво се случва с ориентацията? Какво става с неподвижния център (човека) около който трябва да се разполагат тези две пространства? След като той притежава възможността да се променя, как може да се обявява за център? Той се появява и изчезва. Вече няма свят; има накъсано пространство, отделни места, които могат да са в различна степен неутрални. Единствените съображения са приоритетите на нещата, които отново се определят от самия човек.
Независимо от това къде живее, човек изпитва потребността да живее в организиран свят. Всяко следващо съграждане ползва за модел Сътворението на света. Космосът е мой дом. Наблюдава се повторение в акта на сътворяване – Бог създава свят, Човекът създава свят. Противниците, които нападат сътвореното се определят като врагове на боговете (демони, дракони), които впоследствие победени от боговете. Тази концепция се среща в повечето религии и това изобщо не е случайно. Неприятелите са част от силите на Хаоса. Всяко разрушаване е равнозначно на връщане към Хаоса. Всяка победа над нападателя е победа на божеството над дракона. Този мотив се повтаря във всички религии, а също и в нашите съвременни произведения и е валиден със същата сила, както е бил валиден през вековете. Един много важен момент е този за отговорността. Бог е творец, човек е творец. И в единия и в другия случай някой носи отговорност за творческия акт и за резултатите и последиците от него.
И в двата случая има проява на свободната воля. Какво става с контрола? Коя е тази сила, която играе роля на съдник за грешките? Настаняването в дадена територия изисква вземане на решение – от страна на общността или от страна на отделния индивид. Тук става дума за поемане на отговорност за създаване на свят избран за населяване. Това не винаги е лесно. Човекът се намира в позиция да понесе на плещите си цялата тежест, която е свикнал да прехвърля на божеството. Опитът за пребиваване в свещеното пространство прави възможно разкриването на реалността. А тя пък от своя страна прави възможно разкриването на виртуалността. Това преминаване, преливане е истинско общуване между отделните нива. Дава възможност за преход от един начин на съществуване към друг. Разполагането в дадено пространство е най-вече религиозно решение. Създавайки свой свят, човекът организира хаоса и в същото време придава сакралност на своето творение. Човекът желае да живее в божествен свят, като не забравя да комбинира желанието си със съвременния си поглед и възможности. Желае дом подобен на божествения, но в същото време съчетавайки го с техническите постижения на своето време.